След репортажа Бош изключи телевизора. Униформените полицаи се върнаха обратно по коридора, а той зае мястото си на масата на отдел „Убийства“. Фотографията на Мур, която бяха показали, според него бе заснета преди няколко години. Лицето му бе по-младо, очите по-ясни. Нищо не предвещаваше скрит живот.
Докато мислеше за това, си спомни за другите снимки, онези, които според Силвия Мур съпругът й бе събирал през живота си и бе разглеждал от време на време. Какво друго бе запазил той от миналото? Бош нямаше нито една снимка на майка си. Не беше виждал баща си, докато старецът не легна на смъртно легло. Какво ли бреме бе носил Кал Мур?
Беше време да тръгва за „Код седем“. Ала преди да се запъти към колата, Хари слезе по коридора до дежурната. Той взе портативната дъска за съобщения, която висеше на стената до афишите за търсените бегълци и свали разписанието за дежурствата в участъка, закачено на нея. Съмняваше се, че ще е актуализирано през последната седмица и излезе прав. Намери името на Мур и адреса му в Лос Фелис на страницата със сержантите. Той преписа адреса в тефтерчето си и тръгна.
Глава XVII
Бош си дръпна продължително от цигарата и хвърли фаса в канала. Поколеба се, преди да натисне дръжката на вратата на „Код седем“ във формата на полицейска палка. Той погледна към тревната площ от другата страна на „Първа улица“, която ограждаше градския съвет и се наричаше „Парк на свободата“. Под уличните лампи видя бездомни мъже и жени, проснали се заспали в тревата около паметника на загиналите във войната. Изглеждаха като жертви на полесражение, непогребани мъртъвци.
Той влезе вътре, прекоси ресторанта отпред и разтвори черните завеси, които скриваха входа на бара като съдийски тоги. Заведението бе претъпкано с адвокати и ченгета и изпълнено със син цигарен дим. Всички бяха дошли, за да изчакат да премине пиковият час и или се бяха разположили много удобно, или се бяха напили много. Хари отиде в края на бара, където столовете бяха празни, и си поръча бира и уиски. Ако се вярваше на часовника „Милър“ над бара, часът бе точно седем. Огледа помещението в огледалото зад плота, но не видя никой, който можеше да бъде агентът Корво. Запали нова цигара и реши да чака до осем.
Щом взе решението, той погледна отново в огледалото и забеляза как нисък мургав мъж с гъста черна брада разтваря завесата и стои колебливо, докато очите му привикнат към мрачния бар. Носеше сини джинси и пуловер. Бош видя пейджъра на колана му и издутината под пуловера, оформена от пистолета. Мъжът се огледа и щом погледите им се срещнаха в огледалото, Хари кимна веднъж. Корво се приближи и седна на стола до него.
— Значи ме позна — каза Корво.
— Ти също. Като че ли и двамата трябва да се върнем в академията. Искаш ли бира?
— Слушай, Бош, преди да започнеш да се сприятеляваш с мен, трябва да ти кажа, че не зная какво да правя. Не зная за какво става дума и не съм решил дали да разговарям с теб.
Хари взе цигарата си от пепелника и погледна Корво в огледалото.
— Аз пък не съм решил дали „Съртс“ са ментолчета за свеж дъх или просто бонбони.
Корво се смъкна от стола.
— Приятна вечер.
— Стига, Корво, защо не пиеш една бира? Отпусни се бе, човек.
— Проверих те, преди да дойда тук. В характеристиката ти пише, че си просто още едно главоболие. Пътуваш с голяма скорост към нищото. От ОКУ към Холивуд, а следващата спирка вероятно е камион за бързи доставки на „Уелс Фарго“, където ще си охрана.
— Не, следващата спирка е Мексикали. Мога да отида там слепешката и може би да се намеся в работата, която вече сте започнали по случая Сорильо. Или ти ще помогнеш и на двама ни, като ми обясниш какво е положението.
— Положението е такова, че ти няма изобщо да се бъркаш там. Щом си тръгна оттук, ще взема телефона и пътуването ти приключва.
— Аз пък, щом си тръгна оттук, вече ще съм на път. Твърде късно е да ме спреш. Седни. Извинявай, ако съм се държал като задник. Понякога съм такъв. Но аз имам нужда от вас, момчета, както и вие от мен.
Корво продължаваше да стои прав.
— Бош, какво смяташ да правиш? Да слезеш до ранчото, да метнеш Папата през рамо и да го донесеш тук? Така ли?
— Нещо такова.
— По дяволите!