После се появи друго момче. То бе на същата възраст или малко по-голямо. Изглеждаше по-силно, по-яко. Имаше го на много от снимките с Кал. „Може би брат“ — помисли си той.
В тази поредица снимки на майката започваше ясно да й личи напредналата възраст. Момичето, което криеше таблата за сервиране, бе изчезнало. Мястото му беше заето от майка, свикнала със суровия живот. Сега фотографиите придобиха някаква натрапчивост. На Хари му бе неловко да ги разглежда, защото смяташе, че разбира влиянието, което снимките са оказвали върху Мур.
На последната черно-бяла снимка двете момчета, голи до кръста и седнали с долепени гърбове на пикник маса, се смееха на някаква шега, запазена завинаги във времето. Калексико бе младеж с простодушна усмивка. Другото момче, може би по-голямо с една-две години, изглежда, създаваше големи главоболия. То имаше твърд, враждебен поглед. Кал бе вдигнал дясната си ръка и стягаше мускул за пред фотографа. Бош забеляза, че татуировката вече беше там. Дяволът с ореол. Светци и грешници.
На следващите снимки другото момче повече не се появи. Те бяха цветни фотографии, направени в Лос Анжелис. На една от тях разпозна градския съвет, който се извисяваше на фона, а на друга — фонтана в „Еко парк“. Мур и майка му се бяха преместили в Съединените щати. Което и да беше другото момче, то бе оставено оттатък.
Към края на купа майката също изчезна от снимките. Чудеше се дали това означаваше, че е умряла. Последните две фотографии показваха Мур като възрастен. Първата бе от завършването на полицейската академия. Виждаше се курс току-що заклели се полицаи, събрали се на тревната площ пред аудиторията, прекръстена по-късно на „Дарил Ф. Гейтс“. Те хвърляха шапките си във въздуха. Бош различи Мур сред тълпата. Той бе обвил ръка около рамото на друг стажант и по лицето му беше изписана чистосърдечна радост.
На последната снимка се виждаше Мур с парадна униформа, който притискаше младата Силвия в прегръдка. Двамата бяха долепили бузи и се усмихваха. Тогава кожата й е била по-гладка, очите й по-ясни, а косата й по-дълга и по-буйна. И все пак сега тя до голяма степен си оставаше същата, все още една красива жена.
Той мушна фотографиите обратно в плика и го остави до себе си на кушетката. Гледаше го и се питаше защо снимките никога не са били сложени в албум или изложени на показ. Те бяха просто моменти от един живот, затворени в плик и на път да изчезнат. Ала той знаеше причината. У дома си Бош имаше собствени купчини снимки, които никога не би залепил в албум и които изпитваше нужда да вземе в ръка, щом ги погледнеше. Те бяха повече от фотографии от едно друго време. Бяха част от един живот, който не можеше да продължава напред, без да се познава и разбира останалото назад.
Бош посегна към лампата и я изгаси. Запали още една цигара, чийто горящ край проблясваше в тъмнината. Мислеше за Мексико и за Калексико Мур.
— Ти се издъни — прошепна той отново.
Беше си казал, че се налага да дойде тук, за да си изгради мнение за Мур. Така се беше навил. Но докато седеше в тъмното, осъзна, че има още нещо. Знаеше, че бе дошъл да разбере един жизнен път, който не можеше да се обясни. Единственият, който имаше отговори на всички въпроси, беше Кал Мур. А той бе мъртъв.
Погледна към белите неонови отблясъци по пердетата и те му заприличаха на призраци. Това му припомни захабената снимка на бащата и сина, която бе започнала да избелява. Сети се за собствения си баща, когото изобщо не познаваше и когото видя чак на смъртното му легло. Тогава вече бе твърде късно за Бош да промени жизнения си път.
Изведнъж чу, че в ключалката на входната врата влиза ключ. В следващия момент той беше прав, с изваден пистолет, и бързо прекосяваше стаята към коридора. Първо влезе в спалнята, но после се върна по коридора към банята, понеже оттам се виждаше по-добре дневната. Пусна цигарата си в тоалетната и я чу как угасва със съскане.
Входната врата се отвори и няколко секунди след това бе тихо. Сетне лампата в дневната светна и той се дръпна назад в тъмнината на скривалището си. В огледалото на шкафчето за лекарства видя, че Силвия Мур стоеше в средата на дневната и се оглеждаше така, сякаш за първи път влизаше в апартамента. Погледът й падна върху бялото пликче на канапето и тя го взе. Бош я наблюдаваше как преглежда снимките. Силвия се спря на последната, тази, на която бе самата тя. Погали бузата си с ръка, сякаш отбелязвайки промените, настъпили с времето. Когато свърши, тя върна снимките в плика и го остави обратно на канапето. После се отправи към коридора и Бош се отдръпна още по-назад, при което тихо стъпи във ваната. Сега лампата в спалнята светна и той чу отварянето на вратата на гардероба. Последва стържене на закачалки, плъзгащи се по желязната пръчка. Хари прибра пистолета си в кобура и излезе от ваната, а сетне и от банята в коридора.