— Госпожо Мур? Силвия? — извика той несигурно, тъй като не знаеше как да привлече вниманието й, без да я изплаши.
— Кой е? — долетя отговорът й, пронизителен и уплашен.
— Аз съм детектив Бош. Всичко е наред.
Тогава тя излезе от гардероба в спалнята с широко отворени, уплашени очи. Държеше закачалката с парадната униформа на мъртвия си съпруг.
— Господи, как ме изплашихте! Какво правите тук?
— Щях да ви попитам същото.
Силвия държеше униформата вдигната пред себе си, сякаш Бош я бе заварил гола. Тя направи една крачка обратно към вратата на спалнята.
— Вие сте ме проследили? — попита го тя. — Защо?
— Не, не съм ви проследил. Бях тук.
— В тъмното?
— Да. Мислех. Когато чух, че някой отваря вратата, влязох в банята. След като видях, че сте вие, не можах да измисля как да се покажа, без да ви изплаша. Извинявайте. Вие изплашихте мен, а аз вас.
Тя кимна веднъж, като, изглежда, прие обяснението. Беше облечена със светлосиня дънкова риза и неизбелели сини джинси. Косата й бе хваната отзад, а обиците й бяха от някакъв розов кристал. На лявото й ухо имаше втора обица. Тя представляваше сребърен полумесец, в чийто долен край бе закачена звезда. Силвия скалъпи една вежлива усмивка. Бош осъзна, че не се е бръснал от един ден.
— Помислихте си, че е убиецът ли? — попита тя, след като той не каза нищо. — Нещо като връщане на местопрестъплението?
— Може би. Нещо подобно… Всъщност не, не зная какво си помислих. Пък и това не е мястото на престъплението.
Той кимна въпросително към униформата, която тя държеше.
— Трябва да я занеса до „Макавой брадърс“ утре. — Тя сигурно забеляза намръщването му, защото поясни: — Церемонията ще премине при затворен ковчег, разбира се. Мисля обаче, че на него би му харесало да го погребем така, с парадната полицейска униформа. Господин Макавой ме попита дали е у мен.
Хари кимна. Все още стояха в коридора. Той влезе заднишком в дневната и тя го последва.
— Какво казват от управлението? Как ще го направят? Имам предвид погребението.
— Кой знае? Засега обаче твърдят, че е загинал при изпълнение на служебния дълг.
— Значи ще има представление.
— Така мисля.
„Сбогуване с героя“ — помисли си Бош. Управлението не искаше да се самобичува. Нямаше да бъде оповестено пред обществеността, че едно лошо ченге е било очистено от лошите, за които то бе правило лоши неща. Не и докато не се наложеше. Не и когато можеха да устроят едно погребение на герой пред медиите, а после да се изтегнат вечерта и да гледат изпълнените със съчувствие репортажи по седем различни канала. Управлението се нуждаеше от всичкото съчувствие, което можеше да получи.
Той осъзна също, че смърт при изпълнение на служебния дълг означаваше пълни права над пенсията за вдовицата. Ако Силвия Мур носеше черна рокля, бършеше очите си с книжна кърпичка в подходящи моменти и си държеше устата затворена, тя щеше да получава заплатата на съпруга си до края на своя живот. Сделката не беше лоша при всички положения. Ако Силвия бе особата, изпратила доноса до ОВР, сега тя щеше да загуби пенсията, при положение че го публикуваше или го оповестеше по друг начин. Управлението можеше да заяви, че Кал е бил убит заради извънработните си занимания, и край с пенсията. Бош беше сигурен, че това не бе нужно да й се обяснява.
— И така, кога е церемонията? — попита той.
— Понеделник, в един часа. В църквата на мисията „Сан Фернандо“. Погребението ще е в „Оукууд“, Чатсуърт.
„Е — помисли си Бош. — Ако ще изнасят представление, това е идеалното място.“ Върволица от двеста моторизирани ченгета, идващи по виещия се „Вали Съркъл булевард“, винаги ставаше за снимка на първа страница.
— Госпожо Мур, защо дойдохте тук в… — Той погледна часовника си; беше единайсет без петнайсет. — Защо дойдохте толкова късно да вземете парадната униформа на мъжа си?
— Наричай ме Силвия.
— Разбира се.
— Да ти кажа истината, не зная защо точно сега. Не съм спала — искам да кажа, изобщо, — откакто… откакто го намериха. Не зная. Просто ми се прииска да покарам. Пък и едва днес получих ключа от апартамента.
— Кой ти го даде?
— Заместник-началникът Ървинг. Той се отби у дома и каза, че са свършили с апартамента и ако има нещо, което искам, мога да го взема. Проблемът е, че няма такова нещо. Надявах се никога да не видя това жилище. После се обади човекът от погребалното дружество, каза, че му трябва парадната униформа, и попита дали е у мен. И ето ме тук.