Бош взе плика със снимки от канапето и го протегна към нея.
— Ами тези? Искаш ли ги?
— Не мисля.
— Виждала ли си ги някога преди?
— Някои от тях, струва ми се. Поне някои ми изглеждаха познати. За други съм сигурна, че никога не съм ги виждала.
— Защо, мислиш, става така? Човек пази някакви снимки цял живот и изобщо не показва някои от тях на жена си.
— Не зная.
— Странно. — Отвори плика и докато прехвърляше снимките, попита: — Знаеш ли какво е станало с майка му?
— Умряла е, преди да се запозная с него. От тумор в главата. Каза ми, че тогава бил на около двайсет.
— Ами баща му?
— Според думите му е мъртъв. Но вече ти казах, не зная дали това е вярно, защото никога не е споменавал как или кога е станало. Когато го попитах, отвърна, че не желае да говори за това. Никога не разговаряхме по въпроса.
Бош вдигна снимката на двете момчета, седнали на масата за пикник.
— Кой е този?
Тя се приближи към него и разгледа снимката. Бош се взря в лицето й. Забеляза зелени точици в кафявите й очи. Усещаше се лек аромат от парфюм.
— Не го познавам. Предполагам, че е някой приятел.
— Нямал ли е брат?
— Поне не ми е споменавал за такъв. Когато се оженихме, ми каза, че съм единственото му семейство. Каза… каза, че освен мен си няма никого.
Бош на свой ред погледна снимката.
— Някак си ми прилича на него.
Тя не отвърна нищо.
— Ами татуировката?
— Какво за нея?
— Да ти е разказвал къде си я е направил, какво означава?
— Каза ми, че си я е направил в селото, където е отраснал. Бил е момче. Всъщност май е било латиноамерикански квартал. Наричали го „Светци и грешници“. Това е значението на татуировката. Светци и грешници. Според него името идва оттам, че хората, които живеят в квартала, не знаят кое от двете са и кое ще бъдат.
Той си спомни за бележката, намерена в задния джоб на Кал Мур. „Разбрах какъв съм.“ Питаше се дали тя осъзнаваше значението на мястото, където съпругът й бе израснал. Кварталът, в който всяко момче трябваше да разбере какъв е. Светец или грешник.
Силвия прекъсна мислите му.
— Знаеш ли, ти всъщност не каза защо вече беше тук, седнал замислен в тъмното. Трябваше ли да дойдеш дотук, за да го направиш?
— Предполагам, че дойдох, за да огледам. Мъчех се да се отърся от едно хрумване, да си изградя мнение за съпруга ти. Глупаво ли ти звучи?
— На мен не.
— Хубаво.
— И стана ли? Отърси ли се от хрумването?
— Не зная. Понякога е нужно известно време.
— Знаеш ли, попитах Ървинг за теб. Той каза, че не работиш по случая. Каза, че си дошъл онази нощ само защото другите детективи били заети с репортерите и… с трупа.
Бош почувства гъделичкащо вълнение, сякаш бе ученик. Бе се интересувала за него. Нямаше значение, че тя вече знаеше, че той работи по случая на своя глава. Силвия бе разпитвала за него.
— Да, до известна степен това е вярно. Официално случаят не е мой. Възложени са ми обаче други случаи, за които се предполага, че са свързани със смъртта на съпруга ти.
Тя не отмести поглед от неговия. Бош виждаше, че Силвия иска да го попита какви са случаите, ала беше жена на полицай и знаеше правилата. В този момент бе убеден, че тя не заслужаваше поднесеното й от съдбата. Ни най-малко.
— Наистина не си го пратила ти, нали? — попита я той. — Доносът до ОВР. Писмото.
Тя поклати глава.
— Но те не искат да ти повярват. Смятат, че ти си предизвикала разследването.
— Не съм.
— Какво каза Ървинг, когато ти даде ключа оттук?
— Каза ми, че ако искам парите, пенсията де, трябва да оставя нещата така. Да не ми хрумват разни идеи. Като че ли ще седна да кроя нещо. Като че ли ми пука! Напротив. Усещах, че Кал е сгазил лука. Не зная какво е извършил, просто чувствах, че го е направил. Една съпруга усеща и без да й кажат. И това, както и всичко останало, сложи край на отношенията ни. Но не съм изпращала такова писмо. Останах си жена на полицай докрай. Казах на Ървинг и на онзи, който идва преди него, че бъркат. Тях обаче не ги интересуваше. Те просто искаха главата на Кал.
— Преди ми каза, че този, който е идвал, е бил Частайн?
— Той беше.
— Какво точно искаше? Струва ми се, спомена, че напирал да огледа къщата.
— Той размаха писмото и заяви, че знае, че съм го написала аз. Каза, че спокойно бих могла да му разкажа всичко. Е, отвърнах му, че не съм го написала, и му викнах да се маха. Отначало обаче той не щеше да си тръгне.