— Какво точно каза, че иска?
— Ами… В действителност не помня всичко. Искаше отчети за банкови сметки и желаеше да научи каква собственост притежаваме. Мислеше си, че седя и го чакам да дойде, за да предам мъжа си. Каза, че иска пишещата машина, а аз му отговорих, че даже нямаме такава. Избутах го навън и затворих вратата.
Той кимна и се опита да прибави фактите към тези, с които вече разполагаше. Бъркотията бе прекалено голяма.
— Не помниш ли нещо от съдържанието на писмото?
— Всъщност нямах възможност да го прочета. Не ми го даде, защото смяташе (той и всички останали все още вярват в това), че аз съм го изпратила. Така че зърнах съвсем малко, преди да го пъхне обратно в куфарчето си. Нещо за това, че Кал е прикривал някакъв мексиканец. Осигурявал му е протекция. Някъде из редовете пишеше, че е сключил фаустовска сделка. Знаеш какво означава, нали? Сделка с дявола.
Бош кимна. Това му напомни, че тя е учителка. Осъзна и факта, че стояха прави в дневната поне от десет минути. Ала той не понечи да седне. Страхуваше се, че едно внезапно движение ще развали магията, ще я накара да си тръгне и ще я отдалечи от него.
— Е — продължи Силвия, — не зная дали щях да прибягна до такива алегории, ако го бях написала, но по принцип писмото отговаряше на истината. Искам да кажа, не знаех какво е направил, обаче разбирах, че нещо се е случило. Виждах как то го убива отвътре. Веднъж, това беше, преди да се изнесе, аз най-сетне го попитах какво става, а той само отвърна, че е направил грешка и че ще се опита да я поправи сам. Не искаше да говори с мен за това. Изолира ме.
Тя седна в края на един нетапициран стол и сложи парадния костюм в скута си. Столът бе боядисан в ужасен зелен цвят и по дясната му облегалка имаше обгорени от цигари места. Бош седна на кушетката до плика със снимки. Силвия пак се обади:
— Ървинг и Частайн. Те не ми вярват. Когато им кажа, че не съм аз, само кимат с глава. Твърдят, че в писмото имало прекалено много интимни подробности. Не можело да не съм го изпратила аз. Междувременно някой там сигурно се радва. Това малко писъмце го погуби.
Бош се сети за Капс и се запита дали може да е знаел достатъчно подробности за Мур, за да напише писмото. Той бе натопил Данс. Може би първо се беше опитал да натопи Мур. Не изглеждаше много вероятно. Може би писмото бе изпратено от Данс, защото той искаше да се изкачи нагоре в йерархията, а Мур му пречеше.
Хари се сети за бурканчето с кафе, което бе видял в кухненския шкаф, и се почуди дали да не й предложи. Не искаше времето, през което бяха заедно, да свършва. Пушеше му се, ала не искаше да рискува да бъде помолен да не го прави.
— Искаш ли кафе? Има малко в кухнята и мога да направя.
Тя погледна към кухнята така, сякаш нейното местоположение или чистота можеха да повлияят на отговора й. След това отказа и обясни, че не смята да остава толкова дълго.
— Утре заминавам за Мексико — рече Бош.
— За Мексикали?
— Да.
— Във връзка с другите случаи ли?
— Да.
Сетне той й разказа за тях. За черния лед, за Джими Капс и за Хуан Доу №67. Разказа й и за връзката им със съпруга й и с Мексикали. Там се надяваше да разнищи бъркотията. Бош завърши разказа с думите:
— Както се досещаш, хора като Ървинг искат това да се потули. На тях всъщност не им пука кой е убил Кал, защото той е прекрачил чертата. Те го зачеркват като пропаднал дълг. Няма да разследват случая, защото не искат да се взриви под носа им. Разбираш ли какво имам предвид?
— Съпруга съм на полицай, забрави ли?
— Вярно. Значи разбираш. Работата е там, че на мен ми пука. Съпругът ти съставяше един доклад за мен. Доклад за черния лед. Това ме кара да смятам, че може би се е опитвал да направи нещо добро. Възможно е да се е опитвал да направи невъзможното. Да се върне обратно. Може това да го е убило. А ако е така, няма да оставя нещата да бъдат потулени.
След тези думи мълчаха дълго време. На лицето й бе изписана болка, но очите й останаха ясни и сухи. Тя повдигна униформата по-нагоре в скута си. Бош чуваше бръмченето на полицейски хеликоптер, който кръжеше някъде в далечината. Лос Анжелис не можеше да съществува без полицейски хеликоптери и прожектори, кръжащи през нощта.
— Черен лед — прошепна тя след известно време.
— Какво за него?
— Нищо, просто името е смешно. — Тя помълча малко и сякаш оглеждаше стаята с прозрението, че това бе жилището, в което мъжът й бе дошъл, след като я напусна. — Черен лед. Израснала съм около залива, предимно в Сан Франциско, и това бе нещо, за което винаги ни предупреждаваха да внимаваме. Но сам разбираш, ставаше дума за другия черен лед. — Погледна го и сигурно прочете недоумението му, защото поясни: — През зимата, в онези дни, когато силно застудяваше след дъжд. Ако дъждът замръзне на пътя, това е черен лед. Той си е там на пътя, върху черния асфалт, ала не можеш да го видиш. Помня как баща ми ме учеше да карам и как винаги казваше: „Отваряй си очите за черен лед, момиче. Не виждаш опасността, докато не се натъкнеш на нея. После вече е твърде късно. Хлъзваш се и губиш контрол.“ — Усмихна се при спомена и добави: — Както и да е, това беше черният лед, който познавах. Поне в детството си. Точно както коката бе само безалкохолно. Значението на някои думи може коренно да се промени.