Той само я погледна. Искаше пак да я прегърне, да докосне нежната й буза със своята собствена.
— Баща ти никога ли не ти е казвал да внимаваш за черен лед? — попита тя.
— Не го познавах. Сам се научих да шофирам.
Силвия кимна и не каза нищо, ала не отвърна очи.
— Бяха ми нужни три коли, за да се науча. Когато най-сетне го усвоих, никой не смееше да ми даде колата си назаем. И никой не ме е предупреждавал за черния лед.
— Е, аз го направих.
— Благодаря.
— И ти ли си завладян от миналото, Хари?
Той не отвърна.
— Сигурно с всички ни е така. Как беше поговорката? Като изучаваме миналото, научаваме бъдещето си. Нещо подобно. Приличаш ми на човек, който все още изучава миналото.
Очите й сякаш виждаха в душата му. В тези очи имаше много познание. Той осъзна, че въпреки всичкото му желание онази нощ тя нямаше нужда да бъде прегръщана или лекувана от болката. Всъщност тя беше лечителката. Как е могъл Кал Мур да избяга от това? Той смени темата, без да знае защо, само и само да отклони вниманието от себе си.
— В спалнята има една рамка. Черешово дърво с гравюри. Снимката обаче я няма. Помниш ли я?
— Трябва да я видя.
Тя стана, остави униформата на съпруга си на стола и отиде в спалнята. Вглежда се дълго време в рамката, която бе в най-горното чекмедже на бюрото, след което отрече да я е виждала. Погледна към Бош чак след като го каза.
Те стояха до леглото и се гледаха мълчаливо. Накрая Хари вдигна ръка, сетне се поколеба. Тя направи още една крачка към него и това беше знак, че милувката му е желана. Той я погали по бузата по същия начин, по който тя самата го бе направила, когато разглеждаше снимката преди това и мислеше, че е сама. После спусна ръка надолу по шията й и я обви около врата й.
Гледаха се втренчено. Сетне тя се приближи и устата й се насочи към неговата. Прихвана го за врата, дръпна го към себе си и се целунаха. Прегърна го и се притисна към него по начин, който разкри желанието й. Бош видя, че очите й вече бяха затворени, и в този миг разбра, че тя бе неговото отражение в едно огледало от копнеж и самота.
Любиха се върху неоправеното легло на съпруга й; и двамата не обръщаха внимание къде се намират и какво значение щеше да придобие това на другия ден, след седмица или след година. Бош не отваряше очи, понеже искаше да се съсредоточи върху други сетивни усещания — уханието, вкуса и допира й.
След това той се изтегли назад така, че главата му да се отпусне между изпъстрените й с лунички гърди. Тя бе заровила ръце в косата му и движеше пръсти из къдриците. Бош чуваше как сърцето й бие в ритъм с неговото.
Глава XIX
Когато Бош излезе със своя „Каприс“ на „Удроу Уилсън“ и пое по дългия виещ се път нагоре към дома си, минаваше един сутринта. Видя как прожекторите чертаят осморки по ниските облаци над „Юнивърсъл сити“. Докато караше, му се наложи да заобикаля коли, паркирали успоредно пред вихрещите се празнични купони, и захвърлено коледно дръвче, по чиито клони, изпречили се на пътя, все още висяха няколко самотни гирлянди. На седалката до него лежаха единствената кутийка „Будвайзер“ от хладилника на Кал Мур и пистолетът на Луциус Портър.
През целия си живот бе вярвал, че се стреми към нещо добро, че има някакъв смисъл. В приютите, в домовете на чуждите хора, в армията и Виетнам, а сега и в управлението той винаги носеше в себе си увереността, че се бори за някакво разрешаване на нещата и за установяване на определена цел. Вярваше, че в него има нещо добро. Трудното беше чакането. То често оставяше чувство за празнота в душата му. А той смяташе, че хората виждат това, щом го погледнат, разбират, че е празен. Беше се научил да запълва тази празнина с уединение и работа. Понякога с пиене и с джаз на саксофон. Никога обаче с хора. Никога не пускаше някого изцяло в територията си. Сега обаче смяташе, че е разбрал същността на Силвия Мур, нейната истинска душа, и не можеше да не се запита дали тя бе тази, която ще запълни празнината в него.
— Искам да се видим — беше й казал, когато се разделяха пред „Фонтаните“.