Първото, което занесе в колата, бе пистолетът. Махна килимчето, застлано в багажника, и извади резервната гума и крика, сместени под него. Остави своя „Смит и Уесън“, който бе извадил от кобура и обвил в мушама, в освободената вдлъбнатина и сложи резервната гума обратно отгоре му. Върна килимчето на място и пъхна крика успоредно на задната стена на багажника. После прибра вътре куфара си и една брезентова торба с дрехи за няколко дни. Изглеждаше съвсем задоволително, макар да се съмняваше, че някой изобщо ще надникне вътре.
Върна се в къщата и извади другия си револвер от шкафчето в коридора. Беше четирийсет и четири калибров, с дръжка и предпазител, предназначени за десничар. Барабанът също се отваряше наляво. Бош не можеше да го използва, защото бе левак. Пазеше го обаче вече шест години, понеже му беше подарък от човек, чиято дъщеря бе изнасилена и убита. Бош простреля убиеца в ръката по време на кратката престрелка при задържането му близо до язовира „Сепулведа“ във Ван Найс. Той оживя и сега излежаваше доживотна присъда без право на обжалване. Ала това не беше достатъчно за бащата. След процеса той връчи на Бош пистолета и Хари го прие, защото противното би означавало да отрече болката на човека. Посланието бе ясно: следващия път да свърши работата както трябва. Да стреля с цел да убие. Хари взе пистолета. Би могъл да го занесе на оръжеен майстор и да го пригоди за употреба с лявата ръка, но това беше все едно да признае, че бащата е бил прав. Не беше сигурен, че е готов да извърши такова нещо.
Пистолетът бе стоял на едно рафтче в шкафа шест години. Сега той го свали, провери състоянието му, за да се увери, че с него все още можеше да се стреля, и го зареди. Пъхна го в кобура си и беше готов за тръгване. Пътьом грабна термоса си от кухнята и се надвеси над телефонния секретар, за да запише ново съобщение.
— Говорите с Бош. През почивните дни ще бъда в Мексико. Ако желаете да оставите съобщение, направете го. Ако е важно и искате да се свържете с мен, ще отседна в хотел „Де Анса“ в Калексико.
Все още нямаше седем, когато потегли надолу по хълма. Кара по холивудската магистрала, докато заобиколи центъра на града, чиито административни кули се губеха зад ранната утринна смесица от мъгла и смог. Свърна по междинния път към магистралата за Сан Бернардино и се насочи на изток, далеч от Лос Анжелис. До граничния град Калексико и близнака му Мексикали, намиращ се от другата страна на границата, имаше четиристотин километра. Хари щеше да пристигне там преди обед. Наля си чаша кафе, без да разлее и капка, и започна да се наслаждава на пътуването.
Смогът от Лос Анжелис се разсея чак след отбивката за Юкайпа, окръг Ривърсайд. След това небето стана синьо като океаните на картите, които се търкаляха на седалката до него. Денят бе спокоен, без вятър. Докато минаваше край вятърната електрическа централа недалеч от Палм Спрингс, перките на стотиците генератори за ток стояха безжизнени в утринната пуста мъгла. Беше зловещо като гробище и Хари избягваше да спре някъде поглед.
Караше, без да спира, през луксозните пусти курорти Палм Спрингс и Ранчо Мираж. Минаваше по улици с имена на голф-президенти и знаменитости. Докато се движеше по „Боб Хоуп“, той си спомни времето, когато гледа комика във Виетнам. Току-що се бе върнал от тринайсетдневно прочистване на виетнамски тунели в провинцията Чу Чи и смяташе, че вечерта, в която гледа Хоуп, му е било страшно забавно. Години по-късно бе видял част от същото шоу в ретроспектива на комика по телевизията. Този път представлението само го натъжи. След Ранчо Мираж тръгна по шосе 86 и се насочи право на юг.
Пътуването винаги представляваше една тиха тръпка за Бош. Усещането, че отиваш на някое ново място, съчетано с неизвестността. Вярваше, че най-добрите мисли му хрумват, докато кара извън града. Сега се върна мислено към претърсването на апартамента на Мур и се опита да открие някакви скрити значения или послания. Очуканите мебели, празният куфар, скритото порносписание, празната рамка. Мур бе оставил след себе си озадачаващо присъствие. Отново се замисли за плика със снимки. Силвия бе променила решението си и го прибра. Бош съжаляваше, че не взе назаем фотографията на двете момчета и тази на бащата и сина.
Хари нямаше никакви снимки на собствения си баща. Беше казал на Силвия, че не го е познавал, ала това бе вярно само донякъде. Беше израснал, без да знае и без да се интересува поне видимо кой е баща му. Когато обаче се върна от войната, изпитваше неотложна нужда да проучи произхода си. Това го накара да издири баща си, след като в продължение на двайсет години дори не знаеше името му.