След като отвори стъклената врата, на която пишеше „Полиция“, Бош се озова в помещение не по-голямо от задната част на пикап, където миришеше на вкиснато. Вляво стоеше автомат за кока-кола, точно отпред имаше врата с електронно заключване, а вдясно — плътен прозорец с чекмедже отдолу. Зад стъклото видя униформен служител. На пулта за радиосъобщения зад него седеше жена. В другия край на пулта имаше стена с квадратни тридесетсантиметрови сейфове.
— Не можете да пушите вътре, сър — уведоми го полицаят.
Той носеше огледални слънчеви очила и беше доста пълен. Според табелчицата над горния му джоб се казваше Грубер. Бош се върна до вратата и изстреля фаса към паркинга.
— Знаете ли, че глобата за замърсяване в Калексико е сто долара, сър? — попита Грубер.
Хари показа значката си и картата за самоличност.
— Можете да ми изпратите глобата — рече той. — Искам да регистрирам оръжието си.
Грубер се ухили и разкри изтънели, морави венци.
— Самият аз дъвча тютюн. Така нямам този проблем.
— Виждам.
Грубер се намръщи и трябваше да помисли няколко секунди, преди да каже:
— Е, да видим как стоят нещата. Щом някой казва, че иска да регистрира пистолет, значи трябва да предаде пистолета, за да го съхраняваме.
Той се обърна към диспечерката, за да види дали според нея е затапил Бош. Тя изобщо не реагира. Хари забеляза как шкембето на Грубер напъваше копчетата на униформата му. Той извади четирийсет и четири калибровия револвер от кобура си и го пусна в чекмеджето.
— Горките престъпници! — възкликна Грубер и извади оръжието, за да го разгледа. — Искате ли да си остане в кобура?
Бош не беше мислил за това. Кобурът му бе нужен. Иначе трябваше да напъха своя „Смит и Уесън“ в колана си и вероятно щеше да го загуби, ако в крайна сметка му се наложеше да тича.
— Не — отговори той. — Ще оставя само револвера.
Грубер му намигна и след като занесе оръжието до сейфовете, отвори един и го прибра вътре. После го затвори, заключи го, извади ключа и се върна при прозореца.
— Да видим пак документите за самоличност. Трябва да напиша разписка.
Бош пусна в чекмеджето портфейла със значката си и се загледа как Грубер бавно пишеше разписка в два екземпляра. Полицаят като че ли надзърташе от личната карта към това, което пишеше, на всеки две букви.
— Как са могли да ви измислят такова име?
— Можете да напишете само Хари, за по-кратко.
— Няма проблем, мога да го напиша. Само не ме карайте да го кажа. Май звучи като Ироним.
Той приключи с писането, пусна разписките в чекмеджето и му каза да ги подпише и двете. Хари го направи със своята химикалка.
— Виж ти, пише с лявата ръка, а пищовът му е пригоден за десничар — отбеляза Грубер. — Такива работи не се срещат много често тук.
Той отново му намигна. Бош просто продължи да го гледа.
— Само си приказвам — рече Грубер.
Хари пусна едната разписка в чекмеджето и полицаят я размени с ключа от сейфа. Той бе номериран.
— Да не го загубите — предупреди Грубер.
Когато се върна при колата си, Бош видя, че мъжете все още седяха около масата в парка, но вече никой не пееше. Качи се в каприса и сложи ключа от сейфа в пепелника, тъй като никога не го ползваше за пушене. Забеляза, че старец с бяла коса отключваше вратата под табелата „Историческо дружество“. Бош излезе от паркинга на заден ход и се отправи към „Де Анса“.
Хотелът бе триетажна сграда в испански стил със сателитна чиния на покрива. Той паркира на покритата с тухлички алея отпред. Възнамеряваше да резервира стая, да остави багажа си в нея, да си умие лицето и сетне да прекоси границата при Мексикали. Мъжът на рецепцията носеше бяла риза и кафява папийонка, която се връзваше с кафявата му жилетка. Не би могъл да е на повече от двайсет и няколко години. Пластмасовото етикетче на жилетката го представяше като Мигел, помощник-администратор. Бош каза, че иска стая, попълни регистрационния формуляр и го върна на Мигел, който каза:
— О, да, господин Бош, получиха се съобщения за вас.
Той се обърна към нещо като кош и извади три розови листчета със съобщения. Имаше две от Паундс и едно от Ървинг. Хари провери кога са били оставени и забеляза, че и трите обаждания са направени през последните два часа. Първо се бе обадил Паундс, след това Ървинг и после пак Паундс.
— Един момент — обърна се той към Мигел. — Има ли тук телефон?
— Зад ъгъла, сър, вдясно от вас.
Бош стоеше със слушалката в ръка и се чудеше какво да прави. Нещо бе станало, иначе тези двамата не биха се опитвали да се свържат с него. Нещо беше накарало единия от тях, или и двамата, да му се обадят вкъщи, при което са чули записаното съобщение. Какво би могло да се случи? С помощта на фонокартата си той избра отдел „Убийства“ в холивудския участък, като се надяваше, че ще уцели някого и ще може да научи какво става. Джери Едгар вдигна телефона при първото позвъняване.