— Ходихте ли до „Инвайробрийд“, за да проверите лично?
— Не — отговори Агила. — Щеше да бъде докладвано на капитана. Не можех да отида там, след като той бе направил съответните запитвания. „Инвайробрийд“ е част от международната търговия. Сключва договори с държавни компании в Съединените щати. Сигурно разбирате, това е…
— Деликатно положение?
— Да, именно.
— Запознат съм с нещата и разбирам. Вие не можете да се опънете на Грена, но аз мога. Къде се намира „Инвайробрийд“?
— Не е далеч оттук. Намира се на югозапад, където местността е предимно равнинна до планинската верига Кукапа. В района има много индустриални концерни и големи ферми.
— А какво е разстоянието между „Инвайробрийд“ и ранчото на папата?
— Папата ли?
— Сорильо. Папата на Мексикали. Струва ми се, че искаше да знаеш за другия случай, по който работя.
Известно време караха в мълчание. Бош погледна встрани и видя, че лицето на Агила бе помръкнало. Забелязваше се дори през очилата. Споменаването на Сорильо вероятно бе потвърдило подозрение, което мексиканският детектив таеше, откак Грена се бе опитал да отклони разследването. Бош вече знаеше от Корво, че „Инвайробрийд“ е точно срещу ранчото, от другата страна на пътя. Въпросът му бе само още една проверка на Агила.
Мина време, преди мексиканецът най-сетне да отговори:
— Страхувам се, че ранчото и „Инвайробрийд“ са твърде близо.
— Чудесно. Покажи ми ги.
Глава XXII
— Нека те питам нещо — каза Бош. — Как така поиска справка от консулството? Искам да кажа, тук не водите статистика за изчезнали лица. Изчезне ли някой, значи е преминал границата, но вие не искате справки. Какво те накара да мислиш, че случаят е различен?
Те караха към планинската верига, която се издигаше високо над слоя светлокафяв смог от града. Движеха се на югозапад по „Вал Верде“ през местност, където на запад се простираха големите ферми, а на изток се редуваха индустриални зони.
— Жената ме убеди — отвърна Агила. — Тя дойде в участъка заедно с шерифа и съобщи за изчезването. Грена ми възложи разследването и думите й ме убедиха, че Гутиерес-Льоса не би пресякъл границата доброволно без нея. Така че отидох на колелото.
Той обясни, че става дума за колелото под златния паметник на Бенито Хуарес на булевард „Лопес Матеос“, където мъжете отиват да чакат за работа. Според общите работници, разпитани на пиацата, камионите на „Инвайробрийд“ идвали два-три пъти седмично, за да наемат работна ръка. Хората, които били работили във фабриката за отглеждане на вредители, окачествили работата като трудна. Правели хранителна паста и товарели тежки инкубационни сандъци на камионите. В устата и в очите им постоянно влизали насекоми. Много от мъжете, работили там, заявили, че никога няма да се върнат и че предпочитат да изчакат на колелото за други работодатели.
Обаче не и Гутиерес-Льоса. Някои от хората на пиацата съобщили, че са го видели да се качва в камион на „Инвайробрийд“. В сравнение с останалите работници той бил старец. Не е можел да пробира работодателите.
Агила обясни, че щом научил за прекарването на продукта на „Инвайробрийд“ през границата, той изпратил съобщения за изчезналото лице до консулствата в Южна Калифорния. Една от хипотезите му била, че старецът е умрял при злополука във фабриката и че тялото му е било скрито, за да се избегне разследване, което би могло да спре производството. Според него това често се случвало в индустриалните зони на града.
— Едно разследване на нечия смърт, била тя и нещастен случай, може да струва много скъпо — добави Агила.
— La mordida.
— Да, подкупи.
Агила поясни, че разследването било прекратено, след като обсъдил откритията си с Грена. Капитанът казал, че сам ще поеме случая „Инвайробрийд“, а после заявил, че това е задънена улица. Нещата си останали така, докато Бош не се обадил да съобщи за трупа.
— Изглежда, Грена е получил сухо.
Агила не отговори. Вече караха покрай ранчо с метална ограда, в горната част на която имаше бодлива тел. Бош надникна през нея към Кукапа и не видя нищо в голямото пространство между пътя и планината. Скоро обаче минаха край един отвор в оградата (вход към ранчото), където успоредно на пътя бе паркиран пикап. В кабината седяха двама мъже и докато Бош ги подминаваше, погледите им се срещнаха.
— Това е, нали? — попита Хари. — Това е ранчото на Сорильо.
— Да. Входът му.
— Името на Сорильо беше ли свързано със случая, преди да го чуеш от мен?