— Не, ти пръв споменаваш за такава връзка.
С това коментарът на Агила се изчерпа. След минута приближиха някакви постройки зад оградата на ранчото, които обаче бяха близо до пътя. Бош видя бетонна конструкция подобна на обор, чиято гаражна врата бе затворена. От двете й страни имаше оградени места за добитък, зад които забеляза шест бика, всеки в отделно заграждение. Наоколо не се мяркаха хора.
— Отглежда бикове за арената — рече Агила.
— Чувал съм. Големи пари се хвърлят за това тук, а?
— Всички животни са от семето на един първокласен бик. Ел Темблар. Много известно животно в Мексикали. Бикът, който уби Месон, прочутия тореадор. Сега той живее тук, обикаля ранчото на свобода и опложда юниците, когато пожелае. Истински шампион.
— Ел Темблар. Разтърсващият, а?
— Точно така. Говори се, че хора и земя треперят, когато животното напада. Такава е легендата. Всеки знае за смъртта на Месон преди десет години. Историята се разказва отново и отново всяка неделя на арената.
— И Разтърсващият просто си тича наоколо свободно? Като куче-пазач или нещо подобно. Като булдог.
— Понякога хората се спират до оградата и чакат да зърнат великолепното животно. Биковете от неговото семе се смятат за най-бойките в цяла Баха. Спри тук.
Бош свърна в банкета. Забеляза, че Агила гледаше към редицата складове и фабрики от другата страна на улицата. На някои от тях имаше табели, предимно на английски. Това бяха компании, които използваха евтината мексиканска работна ръка и плащаха ниски данъци, за да произвеждат продукти за Съединените щати. Имаше производители на мебели, на теракота, заводи за електрически табла.
— Виждаш ли завода за мебели на „Мекситек“? — попита Агила. — Второто здание надолу, онова без табела, е „Инвайробрийд“.
Сградата беше бяла и наистина нямаше табела, нито пък нещо друго, което да подсказва какво ставаше вътре. Заобикаляше я триметрова ограда, свършваща с бодлива тел. Надписите на оградата предупреждаваха на два езика, че по нея тече електричество и че вътре има кучета. Бош не видя никакви кучета и реши, че вероятно ги пускаха в двора само нощем. Забеляза две камери в двата ъгъла на зданието и няколко коли, паркирани в двора. Камиони на „Инвайробрийд“ не се виждаха, ала двата гаража откъм лицевата страна на сградата бяха затворени.
Бош трябваше да натисне един бутон, да обяви целта на посещението си и да вдигне значката си към една далечна камера, преди портата да се отвори автоматично. Паркира до светлокафяв линкълн с калифорнийски номера и те прекосиха прашния неасфалтиран паркинг до вратата с надпис „Администрация“. Той потри с ръка кръста си и под якето усети пистолета. Това малко го успокои. Когато посегна към дръжката, вратата се отвори и мъж с висока широкопола шапка, сложена, за да прикрие загорялото му, набраздено от пъпки лице, излезе и си запали цигара. Беше бял и Бош си помисли, че би могъл да е шофьорът на камиона, който бе видял в комплекса за отстраняване на вредители в Лос Анжелис.
— Последната врата вляво — каза мъжът. — Той ви чака.
— Кой е този той?
— Просто той.
Мъжът с широкополата шапка се усмихна и Бош си помисли, че лицето му ще се разцепи. Двамата детективи влязоха в облицован с дърво коридор. Той водеше право в посоката, от която бяха дошли. Отляво имаше малка рецепция, последвана от три врати. В края на коридора се виждаше четвърта. На рецепцията седеше млада мексиканка и се взираше в тях мълчаливо. Бош кимна и те тръгнаха натам. Първата врата, край която минаха, беше затворена и на нея пишеше „Американска областна прокуратура“. Следващите две нямаха никакви надписи. На вратата в края на коридора висеше табела:
До нея Хари забеляза кука, на която висяха предпазни очила и противогази. Той отвори предпоследната врата и се озоваха в малка чакалня с бюро за секретарка, каквато обаче нямаше.
— Насам, моля — чу се глас от съседната стая.
Бош и Агила влязоха в голям кабинет, в средата на който падаше тежестта на грамадно стоманено бюро. Зад него седеше мъж със светлосиня мексиканска риза. Той записваше нещо в една счетоводна книга, а пред него имаше пластмасова чашка с димящо кафе. През жалузите на прозореца зад гърба му влизаше достатъчно светлина, така че нямаше нужда от работна лампа. Мъжът изглеждаше около петдесетгодишен, с побеляла коса, в която се мяркаха стари кичури, боядисани в черно. Той също бе гринго.
Мъжът не каза нищо и продължи да пише. Бош се огледа и забеляза табло с четири монитора, разположено на нисък рафт до бюрото. Видя черно-бели изображения от портата и от двата ъгъла на фасадата. Четвъртото изображение беше много тъмно и бе от вътрешно помещение, за което Хари предположи, че е складът за товарене. Различи бял камион с отворени задни врати. Двама-трима мъже качваха в него големи бели сандъци.