— Не разчитай на това — провикна се Илай. — Тук е Мексико. Тук не струваш и колкото магарешка фъшкия.
Глава XXIII
Бош стоеше до прозореца в стаята си на третия етаж в хотел „Колорадо“, намиращ се на шосе „Хусто Сиера“, и наблюдаваше това, което се виждаше от Мексикали. Вляво гледката бе закрита от другото крило на хотела. Вдясно обаче се забелязваше, че улиците са задръстени от коли и от шарените автобуси, които бе видял преди. Отнякъде се чуваха мексикански пътуващи музиканти. Във въздуха се носеше миризмата на мазнина за пържене, идваща от близък ресторант. Небето над разнебитеното градче беше пурпурночервено на угасващата дневна светлина. В далечината виждаше сградите на съдебния център и малко вдясно от тях овалната форма на един стадион. Арената за кориди.
Преди два часа се бе обадил в Лос Анжелис на Корво, за да остави номера и адреса си, и чакаше обаждане от Рамос, техния човек в Мексикали. Дръпна се от прозореца и погледна телефона. Знаеше, че е време да направи и другите обаждания, ала се колебаеше. Грабна една бира от кофичката с лед на бюрото и я отвори. Изпи четвърт от бутилката и седна на леглото до телефона.
На телефонния секретар в дома му бяха оставени три съобщения, всичките от Паундс. Те гласяха едно и също: „Обади ми се.“
Но той не го направи. Вместо това първо набра номера на отдел „Убийства“. Беше събота вечер, ала по всяка вероятност всички все още бяха на разположение заради Портър. Вдигна Джери Едгар.
— Какво е положението?
— По дяволите, човече, трябва да дойдеш! — Той говореше много тихо. — Всички те търсят. ОКУ оглавиха нещата, така че не съм наясно какво точно става. Аз съм само едно от момчетата за поръчки. Мисля обаче, че… Не, не знам.
— Какво? Казвай.
— Изглежда, смятат или че ти си очистил Портър, или че може да си следващият. Трудно е да се прецени какво, по дяволите, вършат или мислят.
— Кои са там?
— Всички. Тук е командният пункт. В момента Ървинг е в кабината с „Деветдесет и осем“.
Бош осъзнаваше, че не можеше да продължава така дълго. Трябваше да се обади. Може би вече си бе навредил фатално.
— Добре — каза той. — Ще им се обадя. Преди това трябва да звънна на още едно място. Благодаря.
Бош прекъсна и набра следващия номер, като се надяваше, че го е запомнил правилно и че тя ще си е вкъщи. Беше почти седем и предположи, че може да е излязла на вечеря, но тя вдигна на шестото позвъняване.
— Бош се обажда. Лош момент ли избрах?
— Какво искаш? — попита Тереса. — Къде си? Знаеш ли, всички те търсят.
— Чух, обаче съм извън града. Обаждам се просто защото дочух, че са намерили приятеля ми Луциус Портър.
— Да, вярно е. Съжалявам. Току-що се връщам от аутопсията.
— Да, предположих, че ти ще я направиш.
Последва мълчание, след което тя каза:
— Хари, защо имам чувството, че искаш… че не се обаждаш само защото е бил твой приятел?
— Ами…
— О, мамка му, пак започваме, нали?
— Не. Просто исках да разбера как е умрял. Беше ми приятел. Работех с него. Няма значение.
— Не зная защо ти позволявам да се държиш така с мен. По дяволите! Мексиканска примка, Хари. Е, доволен ли си? Получи ли всичко, което ти трябваше?
— Гарота ли?
— Да. Стоманена двойна тел, увита в краищата около два дървени щифта. Сигурна съм, че си виждал такова нещо и преди. Ще прочета ли и това утре в „Таймс“?
Той не каза нищо, докато не се увери, че е свършила. Погледна от леглото към отворения прозорец и видя, че слънцето вече напълно се бе скрило. Небето беше като тъмночервено вино. Сети се за мъжа в „При По“. Три сълзи.
— Направихте ли срав…
— Сравнение със случая Джими Капс? Да. Изпреварихме те, но ще имаме резултати едва след няколко дни.
— Защо?
— Защото е нужно време да се сравнят дървесните тъкани на щифтовете и да се анализира съдържанието на примеси в двойната тел. Все пак направихме анализ на краищата на телта. Изглежда успешен.
— В смисъл?
— В смисъл, че, изглежда, жицата на гаротата, използвана при убийството на Портър, е била отрязана от същото парче тел, с което е убит Капс. Краищата пасват. Не е сто процента сигурно, защото сходни клещи оставят сходно отрязани краища. Затова сравняваме металните примеси. Ще разберем след няколко дни.
Тя говореше толкова сухо за всичко. Беше изненадан, че още му е сърдита. Снощните репортажи по телевизията изглеждаха благоприятни за нея. Не знаеше какво да каже. Преди се чувстваше спокоен с нея в леглото, а сега нервничеше, докато разговаряха по телефона.
— Благодаря, Тереса — рече накрая. — До скоро.
— Хари? — обади се тя, преди да е успял да затвори.