Бош заобиколи стената и откри, че мястото оттатък до голяма степен бе заето от грамадна машина, приличаща на кабина. Към нея бе прикачена конвейерна лента, по която табли влизаха от едната страна на апарата и после излизаха от другата, където се изсипваха в сандъци като онези от предишната зала. Върху машината имаше още предупредителни надписи. Тук ларвите се стерилизираха с облъчване.
Той отиде в другата половина на помещението и видя големи работни маси от стомана с шкафчета отгоре. Те не бяха заключени и вътре намери кутии с припаси: найлонови ръкавици, подобни на наденици тръби, в които ларвите се превозваха, батерии и топлинни сензори. В тази стая ларвите се затваряха в тръби и се поставяха в биологичните сандъци. Краят на производствения процес. Тук нямаше нищо друго, което да е от някакво значение.
Бош отстъпи заднишком към вратата. Той изгаси фенерчето и сега единствената светлина идваше от червената лампичка на камерата, монтирана в ъгъла под тавана. „Какво пропуснах?“ — запита се. Какво оставаше незабелязано?
Той пак запали фенерчето и като заобиколи стената, се върна при апарата за облъчване. Всички надписи в сградата бяха предназначени да държат хората настрана от това място. Тук трябваше да се крие тайната. Съсредоточи вниманието си върху стигащите до тавана камари от широки стоманени табли, в които се пускаха ларвите по конвейера. Подпря с рамо една от камарите и започна да я плъзга по пода. Отдолу имаше само бетон. Опита със следващата камара, погледна надолу и съзря края на капак в пода.
Тунелът.
В този миг обаче му проблесна. Червената лампичка на камерата за наблюдение. Видеоекранът в кабинета на Илай не работеше. А и при посещението си през деня бе забелязал, че единствената картина от вътрешните помещения, която Илай получаваше на мониторите, беше от склада за товарене. Това означаваше, че някой друг наблюдаваше тази зала. Погледна часовника си, мъчейки се да прецени от колко време беше тук. Две минути? Три минути? Ако някой идваше от ранчото, разполагаше с малко време. Погледна към очертанията на капака в пода, сетне вдигна очи към червеното око в мрака.
Не можеше да приеме на риск, че никой не наблюдаваше. Бързо прибута камарата обратно върху капака и излезе от третата зала. Върна се по същия път през комплекса и закачи маската и предпазните очила на куката до офиса на Илай. Сетне влезе в кабинета и се измъкна през прозореца. Бързо върна стъклените плочки на място и стегна металните шини с пръсти.
Кучетата още лежаха на същото място, а телата им се издуваха при всяко вдишване. Бош се поколеба, ала все пак реши да ги изтегли навън в случай, че никой не бе наблюдавал през камерата и че не бяха го видели. Хвана ги за нашийниците и ги измъкна от колибата. Чу как едното се опита да изръмжи, но се получи по-скоро скимтене. Другото направи същото.
Той се затича и скочи на мрежата, изкатери се бързо, но после си наложи да премине бавно през изтривалките. Докато беше горе, му се стори, че освен бръмченето на течащия ток чува и шума на мотор. Когато беше готов да скочи долу, той дръпна рязко изтривалките от бодливата тел и падна заедно с тях на уличката.
Опипа джобовете си, за да се увери, че не е изпуснал шперцовете, фенерчето или, още по-лошо, ключовете си. Пистолетът все още бе в кобура. Всичко си беше у него. Сега вече се чуваше някакъв автомобил, а може би не само един. Определено го бяха видели. Докато тичаше надолу по уличката към „Мекситек“, някой извика:
— Педро и Пабло! Педро и Пабло!
„Кучетата“ — помисли си. Питър и Пол бяха кучетата.
Промъкна се обратно в колата си и приведен на предната седалка отправи поглед към „Инвайробрийд“. В предния двор имаше две коли и доколкото можеше да види, трима мъже. Държаха оръжия и стояха под прожектора на входа. После иззад ъгъла се показа четвърти и заприказва на испански. Беше намерил кучетата. Нещо в мъжа му се стори познато, ала бе твърде тъмно и Бош беше прекалено далеч, за да може да различи татуирани сълзи. Те отвориха вратата и вдигнали пистолети като ченгета, влязоха в сградата. Сега бе моментът. Запали мотора на каприса и излезе на пътя. Когато даде газ и се отдалечи, Бош усети, че отново трепери от напускащото го напрежение, което бе крайният резултат от едно здраво изплашване. Пот се стичаше от косата му и засъхваше от студения нощен въздух по врата му.
Запали цигара и хвърли клечката през прозореца. После нервно се разсмя на бриза.