Той разбра, че известно време би могъл да остане в амнезия, ако пожелае, като си даде малко време, подсъзнателно би могъл даже да се огради завинаги от някои опасни спомени. Но ще бъде опасно и ако не си спомни. Много опасно. Защото…
Вятърът отново започна да вие. В смачканата страна на фургона (неговата страна, на шофьора) започна да барабани пясък. Звучеше почти като
челюстта! челюстта! челюстта!
Крехката повърхност на безпаметното му състояние се разклати, като пропусна всичко пред себе си и изведнъж кожата на Хоган изстина. Той тихо изстена, като си спомни звука
щрак
който издаде Тракащата челюст, когато се затвори върху топките на момчето и той неволно пристисна своите слабини, като очите му изплашено се въртяха в орбитите си, докато търсеше избягалата челюст.
Той не можа да я открие, но лекотата, с която раменете последваха движението на ръцете му бе нещо ново. Погледна бавно към скута си и бавно махна ръцете си от слабините. Предпазният му колан повече не го държеше като затворник. Коланът лежеше на пода на две парчета. Металната част, която бе блокирала бе останала някъде в катарамата, но до нея имаше само разкъсана червена тъкан. Коланът не бе срязан, той бе прегризан.
Той погледна в огледалото за задно виждане и видя още нещо: задните врати на фургона зееха отворени и на мястото, където лежеше момчето, бяха останали само неясните очертания от червено петно. Господин Брайън Адамс, от Никъде, САЩ, бе изчезнал.
Както и Тракащата челюст.
Хоган излезе бавно от фургона, като старец, страдащ от тежък артрит. Той откри, че ако си държи главата съвършено изправена, нямаше проблеми… но той забрави и когато я завъртя в една посока, последва серия от пронизващи болки във врата, раменете и горната част на гърба. Даже мисълта да отпусне главата си назад бе непоносима.
Той се отправи бавно към задната част на фургона, наклони леко главата си над смачканата и обелена повърхност, слушаше и чувстваше как стъклото скърца под краката му. Той остана неподвижен цяла вечност на далечния край на фургона от страната на шофьора. Страхуваше се да се помръдне. Страхуваше се, че когато заобиколи фургона, ще види момчето приклекнало на пети, стиснало нож в лявата ръка и ухилено с характерната си празна усмивка.
Но не можеше да остане повече там, като държи главата си върху контузения си врат като голяма бутилка нитроглицерин, докато се стъмни, така че най-накрая Хоган заобиколи фургона.
Никой. Момчето наистина бе изчезнало. Поне така му се стори отначало.
Вятърът виеше, развяваше косата на Хоган около натъртеното му лице, след това постепенно утихна. Тогава той чу рязък стържещ звук на около двадесетина метра отвъд фургона. Погледна в тази посока и видя как точно в този миг подметките на момчето изчезват зад пресъхналото речно корито. Гуменките бяха разперени като несръчно написано V. За миг те спряха движението си, сякаш това, което влачеше тялото на момчето се нуждаеше от кратка почивка, за да възстанови силата си и след това продължиха движението си напред с малки подскоци.
Изведнъж в съзнанието на Хоган изникна картина с ужасна, непоносима яснота. Той виждаше как Супер Тракащата челюст стои на оранжевите си крачета точно на ръба на старото речно корито, стоеше в гетите си толкова хладнокръвно, че и най-надменните Калифорнийски Стафиди в сравнение с тях приличаха на нещастни провинциалисти от Някъде си, Северна Дакота, стоеше в наелектризираната пурпурна светлина, която осветяваше безлюдните земи на запад от Лас Вегас. Тя здраво стискаше дебелия кичур от дългата русолява коса на момчето. Тракащата челюст го бе спасила.
Тракащата Челюст влачеше господин Брайън Адамс за Никъде, САЩ.
Хоган се обърна в другата посока и тръгна бавно по пътя, като държеше нитроглицериновата си глава изправена и неподвижна върху врата си. Пет минути му потрябваха, за да прекоси канавката и още петнадесет да го вземат на автостоп, но той успя в това време да свърши и двете работи. През цялото време, не погледна нито веднъж назад.
Девет месеца по-късно, в един горещ летен ден през юни, Бил Хоган отново се озова до Крайпътния Магазин и Зоокът на Скутър… само че мястото сега бе преименувано. ПРИ МАЙРА, бе написано сега на табелата. БЕНЗИН СТУДЕНА БИРА ВИДЕО. Под думите бе нарисуван вълк — или може би това бе Ууф, който виеше срещу луната. Самият Ууф, удивителният Койот от Минесота, лежеше в клетка под сянката на верандата. Задните му крака бяха екстравагантно разкрачени и муцуната му лежеше върху лапите. Той не се изправи, когато Хоган излезе от колата, за да напълни резервоара. От гърмящите змии и паяка нямаше и помен.