Здравей, как си? Да не би да си ме забравил. Аз не те забравих, приятел. Изобщо не съм те забравила.
— Намерих я на верандата на следващия ден, след като отмина бурята — каза госпожа Скутър. Тя се засмя. — Старият Скутър обичаше да прави този номер — подари ти нещо, после ти го пъхва в торбичка с пробито дъно. Мислех си да я изхвърля, но той каза, че тя ти е подарък и че трябва да я запазя за теб някъде по рафтовете. Той каза, че пътуващият странник, който се е отбил веднъж, най-вероятно отново ще се отбие… ето те и тебе.
— Да — съгласи се Хоган. — Ето ме и мен.
Той взе челюстта и пъхна пръстта си между леко зейналите й зъби. Прокара крайчеца на пръста си по кътниците и в съзнанието си сякаш чуваше гласа на момчето, господин Брайън Адамс от Никъде, САЩ да си тананика: Ухапи ме! Ухапи ме Ухаааааапи ме!
Дали зъбите бяха все още оцветени с избледнелия ръждив цвят на кръвта на момчето? Хоган си помисли, че виждаше нещо там, но може би това бе само сянката.
— Запазих го за Вас, само защото Скутър ми каза, че имате син.
Хоган кимна.
— Точно така. — И, помисли си той, момчето все още си има баща. В момента в ръката си държа причината за това. Въпросът е, дали тя е извървяла целия този път на мъничките си оранжеви крачета, защото тук е нейният дом… или защото, по някакъв начин е знаела това, което Скутър е знаел? Че рано или късно, пътуващият странник се връща там, където някога се е отбил, така както убиецът отново посещава сцената на местопрестъплението.
— Е, добре, ако все още ги искаш, те са си твои — каза тя. За миг тя бе тържествено сериозна… след това се засмя. — По дяволите, сигурно щях да я изхвърля така или иначе, само че я забравих. Разбира се, тя все още е счупена.
Хоган завъртя ключа, който стърчеше от венеца й. Той се завъртя два пъти, като изщрака леко, след това се завъртя безцелно в ключалката си. Счупена. Разбира се, че бе счупена. И щеше да си остане така, докато реши, че за известно време не иска да бъде развалена. И въпросът не бе как се бе върнала отново тук и въпросът не бе даже защо.
Въпросът бе: Какво искаше тя?
Той пъхна пръста си отново в ухилената бяла стоманена челюст и прошепна:
— Ухапи ме — не искаш ли да ме ухапеш? Челюстта просто си стоеше на страхотните си оранжеви крачета и се хилеше.
— Май че не може да говори — каза госпожа Скутър.
— Не — каза Хоган и изведнъж се усети, че си мисли за момчето, Брайън Адамс, от Никъде, САЩ. Напоследък се навъртаха много хлапета като него. Както и много възрастни, които се носеха по магистралите като семена на плевели, винаги готови да ти вземат портфейла, да ти кажат „Я се шибай, готин“ и да избягат. Можеш да престанеш да вземаш автостопаджии (той повече не вземаше случайни спътници), можеш да монтираш и алармена инсталация в къщата си (и това бе направил), но светът бе суров и в този свят самолетите понякога падаха от небесата и навсякъде можеха да изскочат някакви обезумели типове и винаги имаше място за една малка допълнителна застраховка. В края на краищата, той имаше жена.
И син.
Щеше да бъде хубаво, ако Джак има тази страхотна Тракаща челюст на бюрото си. Просто в случай, че нещо стане.
Просто за всеки случай.
— Благодаря ви, че сте я запазили — каза той, като повдигна внимателно Тракащата челюст за крачетата. — Мисля, че синът ми страшно ще й се зарадва, даже и да е счупена.
— Благодари на Скут, не на мен. Искаш ли торбичка? — ухили се тя. — Имам полиетиленова, без никакви дупки, гарантирам.
Хоган поклати глава и пъхна Тракащата челюст в джоба на спортното си яке.
— Така ще я нося — каза той и на свой ред й се усмихна. — Да ми е под ръка.
— Както ви харесва. — Когато той вече се отправи към вратата, тя извика след него — Отбийте се пак някой път. Правя страхотни сандвичи с пилешка салата.
— Сигурен съм, че е така и непременно ще се отбия — каза Хоган. Излезе навън, спусна се по стълбите и застана за миг, усмихнат под горещото пустинно слънце. Чувстваше се превъзходно, напоследък се чувстваше доста често така. Бе стигнал до мисълта, че това е напълно в реда на нещата.
От лявата му страна, Ууф, Удивителният койот от Минесота се изправи на крака, пъхна муцуната си през телената преграда на клетката си и излая. В джоба на Хоган, Тракащата челюст изщрака веднъж. Звукът бе тих, едва доловим, но Хоган го чу… и почувства как тя се движи. Той потупа джоба си.
— Спокойно, приятел — каза той меко.
Бързо прекоси двора, покатери се зад волана на новия си шевролет — фургон и се отправи към Лос Анджелис. Бе обещал на Лита и Джак, че ще се върне вкъщи до седем, най-късно осем, а той бе човек, който обичаше да спазва обещанията си.