Момчето с конската опашка продължи да ровичка из джобовете си, мрачното изражение на лицето му се задълбочаваше всеки път, когато изваждаше празната си ръка. Хоган не бе любител на пушенето — баща му, който пушеше по два пакета цигари на ден, бе починал от рак в белите дробове, но той си представи колко чакане още му предстои, ако не направи нещо сега.
— Хей, момче?
Момчето се обърна и Хоган му подаде двадесет и петцентова монета.
— Хей! Благодаря ти, човече!
— Няма защо.
Момчето се разплати с пълната госпожа Скутър, пъхна цигарите в един от джобовете си и пусна рестото от петнадесет цента в другия. Той не предложи да върне остатъка на Хоган, който всъщност и не го и очакваше. Такива бяха днес момчетата и момичетата — те кръстосваха магистралите от крайбрежие до крайбрежие, като се оставаха вятърът да ги носи като семена на плевели. Може би винаги са били такива, но според него сегашното поколение изглеждаше едновременно неприятно и малко заплашително, като змиите, които Скутър държеше в задната стая.
Змии като в тези малки крайпътни менажерии не можеха да те убият, два пъти седмично изстискваха отровата им и я продаваха в клиниките, които произвеждаха различни лекарства от нея. В това можеше да бъде сигурен, така както скитниците се появяваха в местната банка за кръвна плазма всеки вторник и четвъртък. Но змиите можеха да те ухапят така, че да ти причинят страхотна болка, ако се приближиш прекалено близко до тях и ако ги разсърдиш. Това, помисли си Хоган, бе нещото, което ги сближаваше с днешното поколение деца на пътя.
Госпожа Скутър се приближи, поклащайки се до тезгяха, думите на фланелката й плаваха нагоре-надолу и от едната страна към другата.
— Ти какво искаш? — попита тя. Гласът й бе все още груб. Западът имаше репутацията на приветливо място и през двадесетте години, които бе прекарал като търговец там Хоган бе осъзнал, че тази слава бе до известна степен заслужена, но жената имаше цялото очарование на продавачка в Бруклин, която е била обирана три пъти през последните две седмици. Хоган предположи, че нейният тип е разпространен в Новия Запад не по-малко, отколкото новото поколение деца на пътя. Тъжно, но факт.
— Колко струва тази челюст? — попита Хоган, като посочи през мръсното стъкло на това, което носеше знака СУПЕР ТРАКАЩА ЧЕЛЮСТ — ТЯ МОЖЕ ДА ХОДИ! Витрината бе напълнена с редица нови артикули: китайски изтръгвачки на пръсти, емфието на д-р Уоки, дъвка с черен пипер, пакети цигари-бомбички (Страхотен Майтап според надписа на пакета им, — Хоган предположи, че най-вероятно те бяха сигурен начин да ти избият зъбите) рентгенови очила, пластмасова маса, като от повърнато (Толкова реалистично!) и празнични сирени.
— Не зная — каза госпожа Скутър. — Чудя се, къде ли се е дянала кутията?
Челюстта бе единственият предмет на витрината, който не бе опакован, но тя наистина бе супер, мегасупер, пет пъти по-голяма от комплектите навиващи се челюсти, които толкова го забавляваха, когато бе малко момче, което живееше в щата Мейн. Ако махнеш краката й, които бяха поставени за майтап, челюстта щеше да прилича на зъбите на някакъв паднал библейски гигант — кътниците бяха големи бели блокове, а кучешките зъби приличаха на колчета за палатка, потънали в невероятно червени пластмасови венци. Някакъв ключ стърчеше от единия от венците. Зъбите бяха пристегнати в челюст от дебела гумена лента.
Госпожа Скутър издуха праха от Тракащата челюст, след това я завъртя и потърси на подметките на оранжевите обувки стикер с цената. Не можа да намери такъв.
— Не зная — каза тя троснато, като изгледа Хоган така, сякаш той бе свалил етиката с цената сам. — Само Скутър ще купи такъв боклук. Въргаля се тук, откакто Ной излезе от ковчега си. Ще трябва да попитам мъжа ми.
Хоган изпита внезапна умора от жената и от Крайпътния Магазин и Зоокът на Скутър. Тракащата челюст бе страхотна, и Джак неминуемо щеше да я хареса, но той бе обещал — да се върне най-късно в осем.
— Няма значение — каза той. — Това бе само…
— Тези зъби ги продаваха за 15.95 долара, ако можете да повярвате — каза Скутър някъде зад тях. — Те не са просто пластмасови — това са метални зъби, боядисани в бяло. Ако работеха, могат да те ухапят ужасно… но тя ги изпусна на пода преди две-три години, докато чистеше праха от вътрешността на витрината и те се прецакаха.