— Какво? — изкрещя Хоган, разбирайки много добре за какво става дума.
— Ще ме вземете ли със себе си? — хлапето се опита да надвика вятъра.
Хоган обикновено не вземаше автостопаджии — поне не след един следобед. Преди пет години бе спрял, за да вземе едно момиче в предградията на Тонопа. Когато я видя, застанала покрай пътя, момичето приличаше на един от тъжните образи по плакатите на УНИЦЕФ. Тя изглеждаше така, сякаш майка й и последната й приятелка бяха загинали едновременно в пожар преди седмица. Щом влезе в колата, Хоган осъзна, че тя има кожата и безумните очи на надрусан до дупка наркоман. Но тогава бе прекалено късно. Тя тикна пистолет в лицето му и поиска портфейла му. Пистолетът бе стар и ръждясал. Ръкохватката му бе опакована в изтъркана изолационна лента. Хоган се съмняваше, че пистолетът е зареден или ще произведе изстрел, но трябваше да се грижи за жена си и сина си в Лос Анджелис, и даже да бе ерген, сто и четиридесет долара не си струваха да рискува живота си. Изобщо не се замисли дали да ги пожали или не, въпреки, че тъкмо се утвърждаваше на новата си работа и сто и четиридесет долара му се струваха много по-важни, отколкото сега. Подаде на момичето портфейла си. Приятелят й бе паркирал до фургона (тогава той караше Форд Еконолайн, който изобщо не можеше да се сравнява със сегашния му Додж — специална изработка с всички екстри) в мръсен син Шеви Нова. Хоган попита момичето дали ще остави шофьорската му книжка и снимките на Лита и Джак.
— Я се шибай, бе готин — му каза тя и го зашлеви силно в лицето със собствения му портфейл, преди да излезе и да изтича до синята кола.
Автостопаджиите можеха да му докарат само неприятности.
Но бурята бе силна и това момче нямаше даже връхна дреха. Какво можеше да му каже? Я се шибай, готин, скътай се под някоя скала заедно с останалите гущери, докато утихне вятърът?
— Добре — каза Хоган.
— Благодаря ти, човече! Много ти благодаря.
Момчето се затича към предната врата, опита я, и тъй като бе заключена, не успя да я отвори и тогава то просто застана до колата с вдигнати чак до ушите рамене, чакаше да го пусне. Вятърът повдигна крайчеца на фланелката му като платно и разкри слабия му, осеян с пъпки гръб.
Хоган погледна към Магазина и Крайпътния зоопарк на Скутър, докато заобикаляше фургона, за да влезе на шофьорското място. Скутър стоеше до прозореца, загледан в него. Той вдигна тържествено ръка, с длан към него. Хоган му махна за поздрав, след това вкара ключа в стартера и го завъртя. Той отвори вратата, натисна копчето за автоматично отваряне на вратите, което се намираше до копчето за отваряне на прозорците и махна на момчето да влезе вътре.
То отвори, след това трябваше с всички сили да затвори вратата, която вятърът сякаш се опитваше да отвее нанякъде. Поривистият вятър виеше около фургона и даже го разклати така, че фургонът започна да се надига от едната страна на другата.
— Слава Богу — промълви момчето и прекара пръсти през косата си (вятърът бе отвял връзката от гуменката и сега косата му се спускаше върху раменете в сплъстени кичури). — Каква буря само, а? Страхотна.
— Да — каза Хоган. Между двете предни седалки имаше конзола — всъщност, в рекламните брошури тези седалки се наричаха „капитански столове“ и Хоган остави книжната кесия в една от поставките за чаши. След това завъртя ключа и колата веднага запали. Моторът започна равномерно да буботи.
Момчето се завъртя в седалката си и огледа изпитателно задната част на фургона. Имаше легло (сега сгънато като кушетка), малка газова печка, няколко шкафчета, в които Хоган държеше различните мостри и тоалетна кабинка в дъното на фургона.
— Не е от най-нагъчканите места — каза момчето. — С всички удобства. — Накъде пътуваш?
— Лос Анджелис.
Момчето се ухили.
— Страхотно, по дяволите! И аз съм за там. — Той извади пакета „Мерит’с“, който бе купил преди малко и извади една цигара.
Хоган бе запалил фаровете и включил автоматичния скоростен лост в движение. Сега той отново превключи лоста на нулево положение и се обърна към момчето.
— Хайде да се разберем за някои неща — каза той. Момчето изгледа Хоган с широко отворените си, невинни очи.
— Разбира се, готин, няма проблеми.
— Първо, обикновено не вземам автостопаджии. Имам лош спомен отпреди няколко години. Може да се каже, че бях имунизиран срещу тях. Ще те закарам до подножието на хълмовете в Санта Клара, но това ще е всичко. Има спирка за камиони от другата страна на пътя. Близо е до бариерата за пътни такси. Там ще се разделим. Съгласен?