— Разбира се. Нямаш проблеми. — Продължаваше да го гледа с широко разтворени очи.
— Второ, ако толкова ти се пуши, можем да се разделим още сега. Това ясно ли ти е?
За миг Хоган зърна другото изражение на момчето (и даже при краткото им познанство, Хоган бе готов да се обзаложи, че той има два коренно различни погледа), сега бе зърнал наглия, внимателен поглед. След това пред него отново бе самата невинност, която го гледаше с широко разтворени очи, просто безвреден бежанец от Света на Уейн. Той пъхна цигарата зад ухото си и показа на Хоган празните си ръце. Когато ги опъна, Хоган забеляза татуировката на лявата ръка на момчето: Деф Лепърд завинаги.
— Никакви цигари — каза момчето. — Разбрано.
— Много добре. Бил Хоган. — Той протегна ръката си.
— Брайън Адамс — каза момчето и стисна ръката на Хоган за миг.
Хоган отново включи колата в движение и бавно се отправи към шосе номер 46. Докато завиваше, очите му за миг зърнаха касетата, която лежеше на арматурното табло. Тя бе „Безразсъден“ на Брайън Адамс.
Разбира се, помисли си той. Ти си Брайън Адамс, а аз съм Дон Хенли. Преди малко се отбихме в Магазина и Крайпътния Зоокът на Скутър, за да съберем малко материал за следващите ни албуми, нали, готин?
Докато пътуваше към магистралата, като се напрягаше с всички сили, за да вижда през прашния вятър, той усети, че отново мисли за онова момиче от Тонопа, което го зашлеви през лицето със собствения му портфейл, преди да изчезне. Спомни си го с много неприятно чувство.
След това един силен порив на вятъра за малко да го избута в платното на изток и той се съсредоточи върху шофирането Си.
Пътуваха известно време в тишина. Когато Хоган погледна надясно, видя, че момчето се е отпуснало назад със затворени очи — може би спеше, може би дремеше, може би просто се преструваше, тъй като не искаше да говори. Това бе добре дошло за Хоган, и той също не искаше да приказва. Преди всичко, той не знаеше за какво би могъл да си приказва с господин Брайън Адамс, от Никъде, САЩ. Беше ясно, че младият господин Адамс няма нищо общо с пазара на етикети или с универсалния компютър за разчитане кода на всички продукти, които Хоган продаваше. От друга страна, самото оставане в своето платно от пътя се бе превърнало в доста сериозно предизвикателство.
Както бе предупредила и госпожа Скутър, бурята се засилваше. Пътят бе се превърнал в неясна оптическа измама, пресичана на неравни интервали от ивици пясък. Тези ивици бяха като „легнали полицаи“ за убиване на скоростта и те принудиха Хоган да пълзи с не повече от четиридесет километра в час. Трябваше да се примири с това. На места пясъкът се бе разпрострял равномерно по повърхността на пътя и го скриваше и тогава Хоган трябваше да шофира с около двадесет километра в час, като се ориентираше по неясните светлини на габаритите си, които се отразяваха в пътните ограничители.
От време на време някоя приближаваща кола или камион излизаше от навяващия пясък като праисторическо привидение с широко блеснали очи. Едно от тези привидения, стар Линкълн Марк IV, голям като кабина на камион, се движеше точно по средата на шосе № 46. Хоган натисна клаксона и завъртя надясно, като почувства как пясъкът скърца под гумите, почувства как устните му се отлепят от зъбите в безпомощна гримаса. Точно когато бе уверен, че насрещната кола ще го натика в канавката. Линкълнът влезе в собственото си платно, оставяйки точно толкова разстояние, колкото Хоган да се промуши със своята кола. Стори му се, че чу как бронята му целуна задната броня на Марк IV, но като се има предвид пронизителния, непрестанен вой на вятъра, може би просто всичко бе плод на собственото му въображение. Той зърна другия шофьор — плешив старец, който седеше напрегнат зад волана и се взираше в навяващия пясък с концентриран, почти маниакален поглед. Хоган размаха юмрук към него, но дядката даже не го удостои с поглед. Вероятно той даже не е осъзнал, че съм тук, помисли си той, да не говорим, че така и не е разбрал, че за малко щеше да ме удари. В продължение на няколко секунди едва успя да задържи колата върху шосето. Чувстваше как пясъкът стърже все по-силно десните колела на фургона, чувстваше как колата занася и за малко да се обърне. Инстинктивно искаше да натисне с всичка сила кормилото наляво. Вместо това даде газ и колата се стрелна в тази посока, почувства как потта просмуква последната му чиста риза под мишниците. Най-накрая стърженето на гумите намаля и той разбра, че отново контролира фургона. Хоган въздъхна дълбоко с облекчение.