Би могъл да каже, че опознава по-добре клиентите си и нуждите им като обикаля през страната, където те живеят и продават стоките си, и това щеше да бъде истината, но не това бе причината. Би могъл да каже, че да ровичка из куфарите с мостри, които бяха прекалено обемисти, за да се вместят под самолетната седалка, бе мъчителна работа, а когато му се наложи да ги изчаква да се появят на лентата на другия край на залата също бе приключение (веднъж един кашон с пет хиляди етикета за безалкохолни напитки се озова в Хило, Хавай, вместо в Хилсайд, Аризона). Това също бе истина, но не бе причината.
Причината бе, че той бе на борда на самолет на авиокомпанията Уестърн Прайд, който отвеждаше пътници на работа, но се разби в планинска местност на север от Рено. Шест от деветнадесетте пасажера на борда и двамата членове на екипажа загинаха. Хоган се отърва със счупване на гръбначния стълб. Прекара шест месеца на легло и още десет в тежък корсет, който съпругата му Лита наричаше Желязната Девица. Те (независимо кои бяха тези те) казваха, че ако те хвърли кон, трябва пак да го яхнеш. Уилям И. Хоган каза, че това е глупост и с изключение на полета до Ню Йорк, за да присъства на погребението на баща си, полет, през който бе стиснал юмруци до побеляване на кокалчетата на пръстите и бе глътнал два валиума, не бе пътувал повече със самолет.
Той се върна от спомените веднага, като осъзна две неща: сега, след като големият Мак бе преминал, бе сам на целия път и момчето продължаваше да го гледа изпитателно в очакване да му отговори на въпроса.
— Имах неприятно преживяване с един самолет, който трябваше да ме отведе на работа — каза той. Оттогава предпочитам транспорт, където можеш да отбиеш в крайпътното платно, ако ти откаже моторът.
— Сигурно си преживял много страхотии. Бил, човеко — каза хлапето. — В гласа му прозвуча нотка на престорено съжаление. — А сега, съжалявам, че трябва да ти кажа, те очаква още една. — Последва рязко метално изщракване. Хоган погледна и не се изненада, когато видя, че момчето държи сгъваем нож с блестящо двадесет сантиметрово острие.
О, по дяволите. Сега, когато опасността бе пред него, той не се почувства изплашен. Само уморен. О, по дяволите и само на шестстотин километра от дома. Проклет да е.
— Отбий встрани, Бил, тарикатино. Леко и бавно.
— Какво искаш?
— Ако наистина не знаеш отговора на този въпрос, значи си по-глупав, отколкото изглеждаш. — По крайчеца на устните на момчето заигра лека усмивка. Самоделната татуировка на ръката на момчето се накъдри, когато мускулът под нея потрепна. — Искам ти мангизите и искам и подвижния ти бардак, поне за известно време. Но не се притеснявай — има отбивка за камиони недалеч оттук. Където е кръчмата на Сами. Близо до бариерата, където се събират пътните такси. Все ще те качи някой. Хората, които не спират ще те изгледат така, сякаш си кучешко лайно, което са открили на обувките си. Разбира се, че ще трябва да ги помолиш малко, но съм сигурен, че в крайна сметка ще те качат. Сега отбий встрани.
Хоган се изненада, че се чувства едновременно ядосан и безкрайно уморен. Беше ли ядосан оня път, когато момичето бе откраднало портфейла му? Не можеше да си спомни със сигурност.
— Не ми размахвай тази чекийка — каза той, като се обърна към момчето. — Когато ме помоли да те кача, аз те взех веднага и изобщо не съм те заставял да ме молиш. Ако не бях аз, щеше все още да гълташ пясък и да махаш с ръка някой да спре и да те вземе. Защо просто не се откажеш от тази работа. Ние…
Момчето внезапно замахна напред с ножа си и Хоган почувства изгаряща болка през дясната си ръка. Фургонът се завъртя, след това се разтресе, тъй като премина през още един от легналите пясъчни полицаи.
— Отбий, казах. Или ще слезеш от колата, етикетен тиракат или ще се озовеш в най-близкото дере с прерязано гърло и с едно от твоите приспособления за разчитане на етикети, набито в задника ти. И искаш ли да знаеш нещо? Ще пуша по целия път до Лос Анджелис и всеки път, като си изпуша цигарата, ще загасям фаса в проклетото ти арматурно табло.
Хоган погледна ръката си и видя диагонална струйка кръв, която започваше от последното кокалче на ръката му до основата на палеца. Отново нахлу гневът… само че сега това бе истинска ярост и ако продължаваше да се чувства отпаднал, умората вече бе останала в тази ирационална ситуация някъде далеч зад него. Той се опита да призове образите на Лита и Джак, за да приглуши това чувство, преди то да надделее и да го накара да извърши някакво безумие, но образите им бяха размазани и нефокусирани. В съзнанието му имаше ясен образ, но това не облекчаваше нещата — това бе лицето на момичето, което срещна на излизане от Тонопа, момичето с грозно зейналата уста под очите на тъжно дете от благотворителен плакат, момичето, което му бе казало „Я се шибай, бе готин!“ преди да го зашлеви през лицето със собствения му портфейл.