Той натисна педала за газта и фургонът се понесе по-бързо. Червената стрелка показваше около петдесет километра.
Момчето изглеждаше учудено, след това стъписано, след това ядосано.
— Какво правиш? Казах ли да отбиеш? Искаш вътрешностите ти да се изсипят в скута ти или нещо подобно?
— Не зная — каза Хоган. Продължи да натиска педала на газта. Сега стрелката трептеше над шестдесет километра. Фургонът премина през серия от малки дюни и потрепера като трескаво куче. — Какво искаш, момче? Искаш да си счупиш врата ли? Необходимо е само едно завъртване на волана. Аз съм си затегнал колана, но виждам, че ти си забравил своя.
Сивозелените очи на момчето бяха сега широко отворени, блестяха с някаква смесица от страх и ярост. Тези очи казваха: ти трябваше да отбиеш. Точно това трябва да стане, щом насоча нож към тебе — ти не го ли знаеш?
— Ти няма да посмееш да ни блъснеш — каза момчето, но на Хоган му се стори, че той се опитва сам да си повярва.
— Защо не? — Хоган отново се обърна към момчето. — В края на краищата съм сигурен, че ще се измъкна, а фургонът е застрахован. Можеш да опиташ, ако искаш, задник такъв. Какво ще кажеш за това?
— Ти — започна момчето, но очите му се разшириха и той загуби всякакъв интерес към Хоган. — Внимавай! — изкрещя то.
Хоган погледна бързо напред и видя четири огромни бели фара, които сочеха точно към него през летящия пясък навън. Това бе някаква цистерна, вероятно превозваше бензин или пропан. Клаксон прониза въздуха, като писък на гигантска, разярена гъска. Уау уау уау!
Фургонът се бе отклонил наляво, докато Хоган се разправяше с момчето, сега той бе наполовина в насрещното платно. Той завъртя волана рязко надясно, знаеше, че това няма да му помогне, знаеше, че вече е прекалено късно, но приближаващият камион също се движеше, също отби встрани, точно така, както Хоган се опита да отклони, за да пропусне Марк IV. Двете возила танцуваха едно покрай друго през навяващия пясък на една боя разстояние. Хоган почувства, че десните им колела отново захапват пясъка и знаеше, че този път няма никакъв шанс да задържи фургона на пътя — не, при условие, че се движеше с шестдесет и пет километра в час. Докато неясните очертания на огромната стоманена цистерна (Картър — доставки за ферми и органични торове бе написано от едната й страна) се доближаваха, той почувства, как воланът му се изплъзна от ръцете и продължи да се изплъзва вдясно. А с крайчеца на окото си видя как момчето се надвесва към него с ножа си.
Какво ти става, бе момче, да не си полудяло? — искаше да изкрещи той на момчето, но това щеше да бъде глупав въпрос, даже ако имаше достатъчно време, за да го произнесе. Разбира се, че това момче бе абсолютен перко — трябваше само да се вгледаш в тези сивозелени очи, за да го видиш. Самият Хоган сигурно не е бил с всичкия си, когато взе това момче със себе си, но всичко това нямаше никакво значение сега, сега той бе изправен в ситуация, с която трябваше да се справи и ако си позволи лукса да помисли, че всичко това не може да се случи именно на него — ако си позволи да помисли, че всичко това става с някой друг, дори само за една секунда — вероятно щяха да го открият на следващия или по-следващия ден с прерязано гърло и изкълвани от лешоядите очи. Това наистина се случваше, това бе нещо истинско.
Момчето се опита с всички сили да забие острието във врата на Хоган, но точно в този момент фургонът започна да се накланя, като навлизаше все по-дълбоко в пълното с пясък дере. Хоган отстъпи назад от острието, като изцяло пусна волана и си помисли, че се е измъкнал невредим, докато не почувства топлата влага на кръвта да напоява едната страна на врата му. Ножът бе разпорил дясната му буза от челюстта до слепоочието. Той замахна с дясната си ръка, опита се да хване китката на момчето и тогава предното ляво колело на фургона се удари в скала с размера на телефонна кабинка и фургонът подскочи високо и рязко, като кола на каскадьор в някой от тези филми, които това момче без корени несъмнено харесваше. Той се завъртя във въздуха, и четирите колела продължиха да се въртят, все още със скорост четиридесет и пет километра в час и Хоган почувства как коланът му се заключва болезнено върху гърдите и корема му. Сякаш наново изживя самолетната катастрофа — сега, както и тогава, той просто не можеше да осъзнае, че всичко това наистина се случва.