Летищата на Обединеното кралство са същински магнит за доста хакери, някои от които със сигурност се издържат с пари от нефт или наркотици - дори ако те самите не го знаят. И за вашия верен Джон Кей е по-добре името му да не се появява в списъка на пристигащите пътници, а снимката му - на екраните на полицейските компютри.
Най-безопасният вариант - да пресека целия континент и половин Англия с кола и да се появя в старото убежище на Ди с вдървен от тридневно шофиране гръб - също не ме въодушевява. Накрая се спирам на компромисен вариант. След кратка справка с разписанието на различни летища решавам да резервирам място за полета на „Уизеър" до Брюксел.
- Джон! Джон!
Откъсвам очи от екрана и поглеждам през прозореца. На улицата пред моята ограда стои Любо - един от местните триатлонисти. Бяхме се уговорили да ходим заедно на тренировка в Спортния басейн, но заради съобщението от Ди съм забравил.
Изскачам на улицата, затварям портичката след себе си и се извинявам, че стягам багажа си и няма да мога да отида.
- Ти да не си забравил, че състезанието е следващата неделя? - пита той.
Разочарованието му донейде ме ласкае. Макар че възрастта ми надхвърля двойно средната възраст на отбора, моите приятели от клуб „Триатлет" държат на всяка цена да ходя с тях на състезания. Не зная само дали ме смятат за свой кадем, или съм повод да се хвалят, че те са единственият отбор, в който участва чужденец. За мен пък туй е удобен начин да поддържам форма.
- Съжалявам, но и на мен ми се налага от време на време да работя - отговарям. - Ще се постарая обаче да тренирам, за да не загубя форма.
Любо на мига се примирява с моето отсъствие и се сеща за добрите маниери.
- Късмет! - казва той и ми подава ръка.
- Благодаря. Приятна тренировка и успех на състезанието!
- Не се безпокой, Джон. Ще ги разбием.
Той се затичва към басейна, за да навакса времето, което е загубил в разговор с мен. Изкушавам се и аз да поплувам - за последно. Благоразумието надделява и се връщам вкъщи, за да направя резервацията.
„Уизеър" има полет до Брюксел в 6 часа сутринта в четвъртък. Може би ви се вижда твърде рано, но пък така ще имам време да изпия едно кафе край Атомиума, да се полюбувам отблизо на каймака на европейската бюрокрация и да се отбия до най-близката фирма за коли под наем. След още пет-шест часа ще наема стая едва ли не до стария офис на Ди.
Питате с какво летище Брюксел е по-малко привлекателно за терористите от Хийтроу и Манчестър? Хайде, кой нормален човек се интересува от някакви си еврочиновници? Какво ще спечели мистър Зауахири или някой от неговите последователи, ако вдигне пет-шестстотин от тях във въздуха? Точно така, нищо. Истински важните особи рядко се сещат за тъй наречената столица на Европа. Други въпроси?
Защо съм щял да се влача с костенурча скорост от Брюксел до Лондон? А вие защо решихте, че мястото на срещата е в Лондон?
Докато водя този мисловен диалог, звук от раздиране на някаква материя привлича вниманието ми.
- Марш оттам! - скарвам се на малкия котарак Блеки, наследника на Макси. По пода около уреда, с който поддържам коремната си преса в прилично състояние, се валят черни късчета и аз подозирам, че това не е станало без участието на Блеки.
Подозренията ми се оправдават. Вместо да побърза да се пъхне под някой фотьойл, малкият разбойник спокойно отхапва поредното парченце дунапрен и го изплюва на пода. Вероятно това означава, че е гладен.
С кесийка котешка храна в ръка се устремявам към оставените в ъгъла панички. Блеки ме следва по петите, а от дивана бавно и с достойнството на кралица се смъква Хопър - неговата майка.
Прекъсването ме кара да се запитам кой ще се грижи за моите котки, докато отсъствам. Отговорът идва на мига, но още нестигнал до вратата, се спирам, поразен от нова мисъл. Нечий позабравен глас се обажда в главата ми след години мълчание: „Какво стана току-що?"
Замислям се, защото този глас на няколко пъти ми е спасявал живота. Какво наистина стана с резервацията? Първо дойде Любо, после ми попречи Блеки, а след това се запътих да уредя с моя съсед котешкия проблем. Една от максимите в моя занаят гласи, че веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, а три пъти - знак отгоре. Дали тези три събития не са знак, че е по-добре да се откажа от този полет?
Не зная как е с другите хора, но импулсивните ми решения обикновено се оказват по-сполучливи от дълго обмисляните. Затова решавам да подпомогна моята интуиция, като прогоня от главата си всяка мисъл. Поемам отново към Лозановата къща, тананикайки си под нос натрапчива мелодийка.