— Ще влизаме ли във вилата? Какво ще кажем, ако някой ни види?
— Все ще измислим нещо. Остави на мен, бива ме в тези неща. И дръж сабята в ножницата. Ако случайно убиеш някого, ще забъркаме голяма каша…
Претичахме приведени между дърветата, спряхме при последното и огледахме алеята пред къщата.
— Брей че голяма градина! — въздъхна Макри.
— В Тамлин са все такива. Моята беше по-голяма. За един ден не можех да я обиколя.
Свечеряваше се бързо. В небето изгря само една от луните, ниско на изток, и озари парка с бледото си сияние.
Пред вилата имаше голям шубрак, който осигуряваше чудесно прикритие, и ние побързахме да се възползваме от него. Беше вече съвсем тъмно, но въпреки това в къщата нямаше никакви светлини. Много странно. Дори собственикът да бе излязъл, прислугата вече трябваше да запали свещниците. Завладя ме безпокойство. Ако вътре имаше мъртвец, не ми се щеше аз да съм този, който го открие. И друг път ми се бяха случвали подобни неща и стражниците все гледаха да ме накиснат. Дори ме бяха кръстили „Траксас Събирача на трупове“.
Внезапно задната врата се отвори и отвътре излязоха неясни фигури със свещници. Напрегнах очи, за да ги разгледам по-подробно. Носеха нещо. Приличаше на труп. Траксас Събирача на трупове нанася поредния удар. Зачудих се в какво ли съм се забъркал сега. Фигурите вървяха мълчаливо към нас. Бяха четирима и носеха петия.
— Монаси — прошепна Макри.
Права беше. Монаси с бръснати глави. Бяха само на няколко метра от нас. Тялото, което носеха, взе да показва признаци на живот. Те внимателно го сложиха да седне на тревата. Видях, че е мъж. Останалите монаси коленичиха около него. Лицата им, озарени от трепкащата светлина на свещите, изглеждаха съсредоточени. По почтителното им отношение предположих, че този, когото бяха носили, е Иксиал Всевиждащия.
До Иксиал застана още някой. Не беше монах, защото имаше дълга коса. Млада жена, навярно Калия.
Иксиал протегна ръка, сякаш се готвеше да заговори. След това погледна право към нас и попита:
— Кой е там?
Замръзнахме. Можех да се закълна, че е невъзможно да ни види, спотаени в мрака зад шубраците.
— Излезте — каза той. — Не можете да се скриете от Иксиал Всевиждащия.
— Хубаво де — рекох и се надигнах. — И без това краката ми се схванаха. Ама и ти имаш остър поглед. Сигурно затова ти викат Иксиал Всевиждащия.
Четиримата помощници скочиха чевръсто и застанаха между нас и водача си.
— Какво искате? — попита Иксиал. — И кой ви е разрешил да влизате в моята градина?
Имаше нещо странно в начина, по който седеше. Сякаш жената до него го подкрепяше. Първата ми мисъл беше, че и той като Лизутария обича да се друса, но гласът му звучеше ясно и твърдо.
— Какво искаме ли? Искаме да си поговорим с дамата. Става дума за Гросекс. Чирачето на убития Дрантакс, което сега се гърчи в затвора, обвинено, че е светило масълцето на бившия си господар. Очаква го бърз процес и екзекуция. А след това бих искал да си побъбря и с вас, хора. Ще ми кажете ли защо се мъкнете подир мен навсякъде из града, че ви заварих и в стаята си?
Още неколцина монаси излязоха от вилата и се подредиха около Иксиал. В действията им се долавяше мрачна решителност. Зачудих се колко ли още има вътре. Бях изхабил едничкото заучено напоследък заклинание, а двамата с Макри едва ли щяхме да удържим срещу тази тълпа.
Иксиал понечи да заговори, но спря и се закашля. Едва сега разбрах, че изпитва силни болки и с мъка се владее. Сподвижниците му извърнаха глави и го погледнаха обезпокоено. Игуменът явно беше много болен. Той се преви и падна на тревата. Калия отвори малко шишенце, напои една кърпичка и попи устните и челото му. Никой от монасите не знаеше какво да прави. Бяха млади и объркани от това, което ставаше с водача им. Престъпих напред и ги разбутах безцеремонно.
— Какво му е?
Калия ме погледна отчаяно. Взех свещта на един от монасите, наведох се и махнах одеялото, с което Иксиал бе завит от кръста надолу. Краката му бяха в ужасно състояние, окървавени, смазани и натрошени. Бяха ги превързали, но бинтовете бяха пропити с кръв, а на места между превръзките се виждаше одраната кожа. Скоро щеше да започне гангрена. Не бих дал на Иксиал повече от двайсет и четири часа живот.
10.
— Чакаме да дойдат лечителите — каза Калия. В гласа й се долавяше отчаяние. Тя знаеше — нито един лечител в Тюрай вече не можеше да помогне на Иксиал. С подобни рани би оцелял само някой, който цял живот е тренирал волята и издръжливостта си.