Когато приключвах със закуската, Макри се появи на стълбата със светнало лице. Изглеждаше съвсем оздравяла.
— Тези листенца от лесада — заговори развълнувано тя — са направо вълшебни. Имаш ли още?
— Не много. Наистина е трудно да ги намериш в Тюрай. Следващия път, когато имам за клиент елф, ще го помоля да ми плаща с тях.
— Мисля, че предния път не ги получи точно като заплащане — припомни ми саркастично тя. — Не ги ли намери в дрехите на убития елф?
— Е, все същото.
— Имам смътни спомени от снощи. Не срещнахме ли Сарина, или се лъжа?
— Срещнахме я, да. Тя простреля неколцина монаси с арбалета. Все още се питам какво ли означаваше всичко това. Ясно, че е на страната на Звездния храм. Може би някога я е обучавал самият Иксиал. Питам се дали тя не е видяла сметката на Дрантакс? Няма да е никак лесно да го докажем, защото Сарина умее да си прикрива следите. Днес е процесът срещу Гросекс. Най-после получих разрешение да се срещна с него, макар че от това едва ли вече има някаква полза.
— Как успя?
— Заместник-консулът Цизерий се върна вчера в града. Той уреди въпроса.
Преди няколко месеца бях измъкнал сина на Цизерий от една каша.
— Доста умен ход — кимна Макри. — Хубаво е да имаш във властта приятел, който да ти помага от време на време.
— Така си е. Но едва ли мога да го броя за приятел. Цизерий е прекалено саможив, за да има приятели. Освен това сигурно помни, че в пияно състояние го обидих. Поне ще се погрижи да бъдат спазени правата ми, ако закъсам и попадна в месомелачката на съдебната система. Колкото до Гросекс, този нещастник наистина може да се надява само на чудо. Назначили са му обществен защитник, тъй че ако скоро не открия нещо, песента му е изпята.
Макри също си поръча бира. Допих си моята и се заех да обмислям положението. Не можех да си обясня какво става между монасите. Очевидно преподобният Тресий не беше бил напълно искрен с мен. Беше пропуснал например да спомене, че заради него Иксиал е пострадал сериозно. Как трябваше да постъпя сега? Кесията със скритата статуя, която Тресий ме бе наел да намеря, все още беше у мен. Може би не биваше да се задълбочавам прекалено във взаимоотношенията им. Трябваше просто да прибера парите и да си мълча.
Бях доста обезпокоен от появата на Сарина. Наистина опасна жена. Ако Иксиал умреше, Звездният храм вероятно щеше да бъде разпуснат и монасите щяха да се прехвърлят в Храма на облаците. Но ако предположенията ми бяха погрешни и червенорасите монаси се появяха тук, за да си търсят статуята, тогава щях да си имам работа със Сарина. Освен това не биваше да забравям и Талий Зеленото око. Кой го беше убил? Щом беше прострелян с арбалет, подозренията падаха върху Сарина, но може би някой друг се беше опитвал да си прикрие следите?
— Доколкото си спомням, бях ограничил броя на заподозрените в убийството на Дрантакс до монасите от Звездния храм, техните противници от Храма на облаците, Калия, Сарина и прислугата. Общо взето стотина души. Ако не обесят Гросекс, до година-две ще успея да разбера кой от тях е истинският виновник.
Палакс и Кейби отново бяха някъде навън, където си изкарваха прехраната с дрънчене на мандолина и свирукане на флейта. Напоследък изглеждаха още по-странно и отпреди. Не само че носеха ужасно ярки и невероятно парцаливи дрехи, ами прическите им надхвърляха и най-смелия полет на въображението. Бяха оставили косите си да порастат и ги бяха боядисали в най-различни цветове. На всичко отгоре и двамата бяха пристрастени към закачването на метални предмети по най-различни части на тялото. В Тюрай обеците са често срещано явление — в някои гилдии те са признак на ранг, — но младите Палакс и Кейби освен това носеха халки на носовете и устните си. Имаха и мънички обеци на веждите — мода, все още непозната в земите на човеците, но вероятно разпространена сред орките. Предполагам, че е напълно естествено уличните музиканти да изглеждат малко чудновато. Преди няколко месеца Макри — тя е израснала в оркско робство и й липсват първите седем години от възпитанието — бе поискала също да й пробият веждите. Успях да я разубедя, като й казах, че с подобно поведение едва ли ще впечатли приемната комисия в Имперския университет. Въпреки това тя отказа да свали пръстените от носа и ушите си. Вероятно в университета просто се примиряваха с това.
Младите музиканти дойдоха и седнаха напълно изтощени на една съседна маса.
— Навън има магьосник — каза Кейби.