И бедният пребледнял и отслабнал Гросекс се предаде, отпусна се на дървения нар и подпря глава на олюпената стена.
— Знаех си, че няма да му се размине — въздъхна той. — Но сега е мъртъв. Ако го предам, никога няма да може да си възвърне репутацията.
— Държиш на репутацията му повече, отколкото на собствената си кожа?
Гросекс се замисли. Накрая обаче реши, че предпочита живота, и заговори.
— Всичко е заради тоя проклет комар.
— Комар ли?
— Дрантакс залагаше на всичко. Започнеше ли сезонът на надбягванията, той все беше на Стадиум Супербиус. През останалото време залагаше на надпреварите извън града. Толкова беше задлъжнял, че не можеше да купи дори мрамор, за да почне работа.
Взех да се изпълвам със симпатия към Дрантакс. Вече не ми приличаше на префърцунен художник, а на нормален човек.
— Пиеше ли?
— Твърде много.
Смяташ тези художници за сухари, а те били веселяци.
— Беше ипотекирал къщата и скоро щеше да я загуби. Калия не знаеше нищо за това — той се стараеше да я държи встрани от проблемите си. — Гросекс се засмя горчиво. — Е, тя едва ли щеше да се обезпокои чак толкова. Бедният Дрантакс бе луд по нея, а тя не даваше пукната пара за него. Мисля, че си имаше някой друг, но не зная кой. Хората смятаха, че съм аз, ама не е така.
Какво излизаше сега? Дрантакс бил пияница и комарджия, затънал до гуша в дългове. Нищо чудно, че се беше съгласил, когато на вратата почукал непознат, с предложението да скрие голямо количество злато в новата статуя на свети Кватиний.
— Защо точно в статуята на свети Кватиний?
— Защото е богохулство да се рови из статуи. Дори магьосниците от Съдебната палата нямат право да търсят на подобни места.
Така е, но не ми беше хрумвало по-рано. Магьосниците и свещенослужителите от Църквата на Правата вяра са във въоръжено до зъби примирие и нито един магьосник не би посмял да го наруши с подобни необмислени постъпки.
— Според плана трябваше да скрием златото в статуята и да го извадим, когато бъде откарана извън града и диренето поутихне. Дрантакс щеше да получи достатъчно, за да си плати дълговете.
— Кой стоеше зад всичко това?
Гросекс не знаеше. Нито веднъж не видял човека, който идвал за преговорите. Дрантакс му разкрил всичко, защото било невъзможно да осъществи сам операцията, но Гросекс не знаеше никакви подробности. Нямаше престава кой може да е убиецът на Дрантакс.
— Кон друг може да е знаел за златото?
— Никой. Дрантакс ме накара да се закълна, че ще пазя тайна. Не съм си отварял устата.
— А не те ли беше страх, че ще те спипат? Дори да не бяха убили Дрантакс, накрая пак щеше да се озовеш в затвора.
— Но какво можех да направя? Да отида при властите и да предам своя майстор? След подобна постъпка нито един скулптор не би ме взел, за да завърша обучението си. И без това си имах проблеми със стражниците. Никой нямаше да повярва, че не съм замесен. Освен това Дрантакс беше най-известният скулптор в града. Един от най-великите по целия свят. Не исках аз да съм този, който го е пратил на съд.
Дойде тъмничарят и ме предупреди, че времето за свиждане е изтекло. Преди да изляза, незабелязано пъхнах на Гросекс няколко цигари от тазис. Да го поразсеят малко. Такъв съм си — обичам да се грижа за своите клиенти. Знам, че е забранено, но какво ще му направят, ако му предстои скоро да увисне на бесилката?
— До няколко дни ще си на свобода — казах му на раздяла, колкото за пред тъмничаря. Бях потиснат. Откакто бях посетил тясната, зле мебелирана стаичка, която бе обитавал Гросекс, непрестанно се борех с чувството на състрадание, което този нещастник пораждаше в мен. Но след като го видях да седи унил на нара в килията на смъртниците, вече не можех да се сдържам.
— Какво си се натъжил като ньоджанска курва? — стресна ме грубоватият глас на капитан Рали.
Погледнах го намръщено и се опитах да си придам по-наперен вид. Току-виж разбрал какво изпитвам към Гросекс — и тогава щеше да ме спука от подигравки. Каза ми, че тъкмо мен търсел.
— Още ли се опитваш да измъкнеш Гросекс? Не е ли малко късно, а?
— Щях да съм доста напреднал с разследването, ако префектът Толий ми бе позволил да се срещна със своя клиент по-рано.
Капитанът повдигна рамене.
— Толий не е от онези, които треперят над буквата на закона. Впрочем, той е глупак. Тъп като орк. Но случаят с Гросекс е малко по-различен — той все пак е виновен.
— Няма доказателства да го е направил.
— Нямало доказателства? Ами ножът с неговата аура по дръжката?
— Я стига, Рали. Всеки може да го изфабрикува.
— А, не. Не всеки, само магьосници от висшата каста. Да не искаш да кажеш, че някой прочут магьосник е влязъл в ателието на Дрантакс, промушил го е в гърба с ножа на Гросекс и е фалшифицирал аурата му върху дръжката? Не ми се вярва. Още повече, самият Хасий Брилянтния заяви, че в ателието не е била използвана магия, а аз му вярвам на старчето. Също и съдът.