— Не точно каквото ми трябваше. Все още подозирам онези двамата негодници, дето ги посякохме тук, но откакто са ги изгорили, не могат да ни помогнат с нищо. Дори и те да са извършителите, предполагам, че зад тях стои друг човек. Ако можех да го докажа, щяха да пуснат Гросекс веднага. Всичко се върти около тази проклета статуя, която сочи към Иксиал и Звездния храм, а на това отгоре се оказа, че е и пълна със злато, доставено от напълно неизвестен човек. Може би негодникът, откраднал златото, се е скарал с Дрантакс и затова го е убил, а намесата на монасите е чиста случайност? Или Иксиал знае за златото и също иска да го получи? Твърде много неизвестни. Не мога обаче да се явя в съда с недоказани приказки за монаси и статуи. Ако консулът разбере, че съм крил златото, по-вероятно е да обесят мен, отколкото да пуснат Гросекс.
Взех си една бира и няколко курабийки, изпечени тази сутрин в пекарната на Минарикса.
— Трябва ми вдъхновение — изфъфлих с пълна уста. — Или късмет. Поне едно от двете.
— Колко му остава на Гросекс?
— Два, може би три дни.
— Е, поне няма нужда да бързаш. Пийни още една бира.
Дори не се обидих на подигравките на Макри. Тя млъкна и се захвана с елфическия ръкопис, а аз се загледах през прозореца в очакване да ме споходи вдъхновението. Разполагах с прекалено много информация и твърде малко място, където да я държа. Всичко ми се обърка в главата и слязох да пийна бира.
Няколко часа по-късно продължавах да зяпам прозореца, въпреки че в краката ми бяха подредени пет-шест празни халби. Макри, която бе прекарала това време в четене, се надигна, прибра ръкописите, погледна празните халби, ухили се и каза:
— Беше истинско удоволствие да те гледам как работиш.
След това слезе в задното дворче да се позанимава малко с оръжията преди да отиде на урок.
Въздъхнах. Нямаше и следа от лелеяното вдъхновение. Не ми оставаше друго освен да изляза навън и да се опитам да разчовъркам нещата. Например да се срещна с Иксиал. Дори да не узнаех нищо за следствието, можеше да получа някои полезни съвети.
Слязох долу и поръчах на Танроуз великански обяд. През отворения прозорец откъм задния двор долитаха пъшкания на млада жена, атакуваща със секира и ножове чучело.
— Макри се похвали, че доста напредвала в училище — подметна Танроуз.
— Да бе. Скоро ще стане преводачка на елфическата кралска фамилия. Интересно дали ще искат да разговарят с нея?
Този път пържолата на Танроуз не ми достави обичайното наслаждение. Поръчах си допълнително парче баница, колкото да омета чинията, но и това не зарадва сърцето ми. Когато излязох под палещите лъчи на слънцето, бях в отвратително настроение.
— По-добре, отколкото да дърпам веслата на робска галера — промърморих, с надежда да успокоя душата си.
На първия ъгъл се натъкнах на групичка млади хора от бандата на кулу-кралете. Правеха се на страшни и ме изгледаха нагло, докато ги подминавах, и аз им отвърнах по същия начин. Още малко и Братството щеше да приеме в стройните си редици тези многообещаващи младежи, а година-две след това половината от тях щяха да са мъртви.
Успях да намеря празна двуколка и наредих на кочияша да ме откара в Тамлин. Бях раздвоен — чудех се дали да се явя право при Иксиал, или да опитам да се промъкна отзад. Накрая се спрях на директния подход. Омръзнало ми беше да се промъквам като червей.
Моят директен подход постигна резултат. След като прекосих двора и стоварих юмрук върху вратата, вдигайки олелия, за която бяха известени и съседите, на прага ме посрещна Калия. Странно, но едва сега забелязах, че в къщата няма никаква прислуга. Реших, че монасите предпочитат да се грижат сами за себе си. Всяка друга домакиня в Тамлин би потънала в земята от срам, ако й се наложи да отвори вратата, но за Калия, която идваше от Дванайсет морета, това бе нещо естествено.
Каза ми, че нямало никого. Беше застанала по начин, който подсказваше, че няма намерение да ме покани да вляза. Забелязах, че лицето й е разведрено.
— Чух, че Иксиал се оправял.
Тя кимна.
— Как?
— С помощта на невероятната му способност за оздравяване.
— Брей че изумителна способност! Направо се замислям дали и аз да не се захвана с медитации и молитви. Той къде е сега? Да не търси Тресий?
И да знаеше, не ми каза.
Казах й, че бих искал да й задам няколко въпроса за Дрантакс. В началото се опъваше, така че й напомних, че Градската стража я издирва и че лесно мога да им я предам. Това ми изкара позволение да вляза, но нищо повече. Калия упорстваше, че вече ми била казала всичко, което знаела. Не се интересувала кой е убиецът на мъжа й — и не желаеше да слуша разкази за изчезнало злато.