— Знаеше ли, че Дрантакс е затънал до гуша в дългове?
— Това не е вярно. Той беше най-добрият скулптор в града. Получаваше предплати за години напред.
— Дали не е бил пристрастен към комара? Говори се, че ипотекирал къщата, за да си оправи дълговете от неуспешни залагания.
За пръв път Калия изглеждаше изненадана, а след това ядосана. Продължи да настоява, че греша.
— Дрантакс не беше комарджия. И да е залагал по малко, никога не е хлътвал като другите. Освен това не пиеше. Не зная с кого си разговарял, но това не е вярно.
Значи Дрантакс бе успял да скрие дълговете дори от жена си. И дори това, че е пиел. Щастливец.
— Щом не е имал дългове, защо се е тревожел за завършването на статуята?
— Не се тревожеше. Работата вървеше по план. Дори точно преди да се случи това нещастие, отидохме за няколко дни извън града. Той изобщо не беше разтревожен. А сега ме извини. Имам работа.
— Като например?
— Като например да си събирам багажа. Заминавам с Иксиал.
— Значи ще оставиш Гросекс на произвола на съдбата?
— Нищо не мога да направя, за да му помогна. Какво да кажа на стражниците, че да го пуснат?
— Ще го пуснат, ако арестуват Иксиал за убийство.
Тя млъкна и ме погледна стреснато. Не успях да изкопча нищо повече от нея. А може би това бе всичко, което знаеше. Преди да си тръгна я предупредих за Убийците. Не че бях загрижен за кожата на Иксиал, но винаги съм ненавиждал Гилдията на убийците — тези хладнокръвни касапи — и всеки път съм готов да им пъхна прът в колелата. Освен това, ако убиеха Иксиал, никога нямаше да мога да го изправя пред съда.
— Иксиал Всевиждащия може да се грижи за себе си.
— Не се съмнявам в това. Все пак предай където трябва тази информация. Убийците не се шегуват. Ако Ханама поеме случая, не бих дал и пукната пара за живота му. Тя няма да му излезе насреща в открит двубой, както направи преподобният Тресий. По-скоро ще го простреля с отровна стрела в гърба, докато спи.
Когато излизах от вилата, бях споходен от усещането, че нещо тук не е съвсем както трябва. Нещо, или някой. Така и не можах да установя какво ме чоплеше, ала интуицията, с която съм се сдобил през дългите години на работа като следовател, рядко ме подвежда. Не бих се изненадал, ако в градината вече се спотайваше Убиец. Е, поне предупредих Иксиал. Ако не обърнеше внимание на думите ми, проблемът си беше негов.
Реших, че е време да проверя слуховете за комарджийските дългове на Дрантакс. Прескочих до Старокс, познат букмейкър, който работеше в едно малко магазинче между Пашиш и Дванайсет морета. Старокс беше човек на Братството, но двамата бяхме в добри отношения, най-вече защото бях изгубил доста пари в неговия джоб. За моя изненада Старокс заяви, че никога не е вземал облози от Дрантакс.
Това бе наистина странно. Ако скулпторът беше искал да участва в залаганията, тогава Старокс бе най-подходящият човек за този род занимания. На всичко отгоре Старокс подметна, че ако Дрантакс е губил облози при други негови колеги, рано или късно новината е щяла да стигне до него.
— Познавам всички големи комарджии в Тюрай. Не мисля обаче, че Дрантакс е бил сред тях. Той беше прочут и подобно нещо щеше да се разчуе.
Благодарих му. Освен това, преди да си тръгна, направих няколко облога. Още сме извън тюрайския сезон за надбягвания — твърде е горещо за нещастните животни, дето теглят колесниците — но нагоре по брега е построен малък амфитеатър, изложен на прохладния бриз откъм морето и там всяка седмица се провеждат състезания. Дори възнамерявах да отскоча дотам — но това беше преди да се забъркам в тази история.
Следващата спирка бе Общественият архив, който е съвсем близо до Главното съдилище. Още едно място, където някога бях добре дошъл, а сега се преструваха, че не ме познават. Да вървят по дяволите! Намерих един млад писар, който каза, че имал свободно време, и двамата се заровихме в свитъците. Накрая открихме документа за собственост на къщата на Дрантакс в Пашиш.
— На чие име е?
— На Дрантакс.
— Но кой държи ипотеката?
— Никой. Според градския архив къщата не е ипотекирана.
Проверих. Така беше. Според този документ Дрантакс нямаше никакви финансови проблеми.
Значи не беше имал дългове от залагания. Защо тогава Гросекс смяташе, че е загазил? От странно по-странно. Прибрах се, като спрях пътем на пазара да си взема една диня. Много беше лепкава.
Дойде ми наум, че ако Сарина Безпощадната реши да изпълни заканата си, стрелата от арбалета й ще мине през мен със същата лекота, с която минава динята през стомаха ми. Не можех да направя нищо освен да съм предпазлив и да разчитам на интуицията си. Не можех да излизам издокаран в ризница в тая горещина. Бих могъл да зауча някое предпазно заклинание, но всичките бяха твърде многословни и сложни, за да ги държа в главата си дни наред. Освен това ми се щеше да имам подръка приспиващото заклинание, а двете на едно място щяха да са множко. Не разполагам с подобни възможности.