Астрат Тройната луна само поклати глава.
— Безполезно е, Траксас. Било е във вълшебното пространство. И да е имало по него следи от нечия аура, отдавна са изличени.
Излязох навън и се върнах с големия чук, който бях използвал, за да разбия бронзовата обвивка на статуята. Замахнах, ударих металната фигура отстрани и оголих ново парче.
— А какво ще кажеш за това? Било е покрито през цялото време, докато статуята се е намирала във вълшебното пространство.
Астрат замислено опипа рядката си брада.
— Може и да се получи.
— Направи каквото можеш, а след това ме чакай на ъгъла на улица „Луна“ и Звездния булевард.
Старата кранта на Гурд категорично отказа да предприеме ново пътешествие с двама ездачи на гърба си. Затичах се по „Квинтесенция“, като дърпах Глухарче и се оглеждах за двуколка. Първата, която мярнах, бе ангажирана от някакъв дребен чиновник. Сграбчих юздите, спрях я и извадих сабята.
— Двуколката ми трябва — рекох.
Чиновникът изскочи отвътре и ме обсипа със заплахи. Ударих го в лицето и той падна.
— Откарай ни на пристанището. И бързо! — наредих на кочияша.
Все още държах сабята и кочияшът не се подвоуми нито за миг.
Глухарче каза, че веднъж разговаряла с един делфин на най-дългия кей. Отправихме се натам, покрай подредените за разтоварване и товарене триреми и кватриреми. Свечеряваше се и над пристанището цареше покой. На входа обикновено имаше охрана, но този път не видяхме жива душа. Скочихме от двуколката и се затичахме по кея. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че си помислих да не изскочи. Глухарче се препъна и падна. Вдигнах я и отново я задърпах след мен. Беше си срязала крака на някакво стърчащо желязо и оставяше след себе си кървава диря. Продължихме напред, докато не стигнахме края на вълнолома.
— Е? — попитах.
Глухарче погледна към тъмните води на морето. Слънцето бе опряло хоризонта и последните му лъчи хвърляха тъмночервени отблясъци по вълните. Морето приличаше на вино, както го е казал един прочут елфически поет. Глухарче завъртя леко глава и издаде много особен звук, нещо като тънко писукане, примесено с щракане и гъргорене. Зачакахме, но не се случи нищо. Тя повтори отново призива. Втренчих в нея яростен поглед. Ако това беше някаква зла шега, бях готов да я хвърля в морето.
— Къде са делфините? — почти изкрещях.
Тя изпя призива трети път. Тъкмо се готвех да се обърна и да ида да търся Иксиал, когато момичето извика и посочи към морето. Точно под нас над повърхността бе щръкнала глава на делфин, който гледаше въпросително Глухарче.
— Какво да му кажа?
— Че съм тук, защото търся целебния камък. И че нямам време за губене.
Двамата взеха да си писукат и гъргорят. Търпението ми бързо се изчерпваше, макар вероятно да разговаряха доста бързо за човек и делфин. Накрая Глухарче се обърна към мен и ми каза, че целебният камък на делфините бил черен, имал форма на кръст и размер приблизително на човешка длан. Това изглеждаше достатъчно за начало.
— Бил е положен на олтара на техния подводен храм, дълбоко навътре в залива, но изглежда, го е взел някакъв гмурец, докато делфините са играели в морето. Храмът е…
— Подробностите по-късно — прекъснах я и тръгнах, а тя остана да дърдори с делфина.
Сега поне знаех какво търся. Ако Астрат се бе справил със статуята, щях да зная и къде да го търся. Видях го, че ме очаква на ъгъла, когато двуколката сви нагоре по „Квинтесенция“. До него стоеше Гурд.
— Успя ли?
— Да. Прав беше — върху златото има обилни следи от аурата на Иксиал Всевиждащия. Обследвах града и го открих — тук, в Дванайсет морета.
— Иксиал е тук? Сигурен ли си?
— Ами да. Намира се в официалната резиденция на префекта Толий.
Префектът Толий. Това вероятно имаше някакво значение, само дето сега не му бе времето да го търся.
— Какво смяташ да правиш? — попита магьосникът.
— Да намеря целебния камък. И да убия всеки, който опита да ми се изпречи на пътя.
— И аз идвам — изръмжа Гурд.
Бойната секира се поклащаше на колана му. Хубаво е да имаш подръка човек като него. Отдавна двамата не бяхме тръгвали на бой. Казах на Астрат, че няма смисъл да идва. Ако се замесеше в скандал с префекта, никога вече нямаше да го допуснат в Гилдията на магьосниците. Но той настояваше да тръгне с нас. Нямаше време за спор и всички се отправихме заедно към официалната резиденция на префекта Толий — единствената свястна сграда в Дванайсет морета, ако изключим обществената баня.
Чудех се как най-добре да подхвана нещата, ала нямахме време за хитрости. Ако имах късмет, Иксиал щеше да ми даде веднага камъка на делфините — но се съмнявах. Първо, защото щеше да поиска да задържи за себе си една толкова полезна вещ. И второ — това би означавало да признае публично, че тъкмо той го е откраднал от делфините. Вярно, че подобна постъпка не можеше да бъде преследвана от закона, но би означавала край на неговата кариера в манастира.