Касакс не беше длъжен да ми дава обяснения, само че той обича да показва на хората как ги е надхитрил.
— Чух, че онази женска, дето приличаше на орк, била убита — продължи той. — Съжалявам за това, но да знаеш, че нямам нищо общо. А сега, ако бъдеш тъй добър, отстъпи, та хората ми да приберат плячката.
Капитан Рали се изпречи пред главатаря на Братството.
— Касакс, защо смяташ, че ще допуснем да прибереш статуята? Аз представлявам закона тук и ще арестувам всеки, който се опита да отнесе статуята.
Касакс се изсмя при мисълта, че някакъв капитан от Градската стража могъл да спре главатар на Братството, при това подкрепян от цял отряд отбрани главорези. Хората му също се разсмяха. Смехът им взе да ме дразни. Не исках да чувам смях точно сега, когато Макри лежеше мъртва в съседната стая. Изправих се до капитана. Смятах да убия Сарина, но идеята преди това да се бия с тази измет изглеждаше особено привлекателна. Ръцете ме сърбяха да стисна някого за гърлото, независимо с какво си го е заслужил.
— Защо не дойдете да си вземете статуята? — подканих ги аз и кимнах към мястото, където тя се подаваше от вълшебната кесия.
Всички в стаята замръзнаха в очакване някой да направи първото движение. В този момент Сулания влезе през задната врата и без да обръща внимание на никого отиде зад бара, взе бутилка кли от лавицата и пое обратно. Човек не можеше да не се възхити от твърдата решимост в действията й.
Капитан Рали отново настоя всички да си тръгнат и да оставят нещата в ръцете на закона. При тези думи префектът Толий му заяви, че случилото се въобще не е негова работа.
— Дванайсет морета е под моя юрисдикция.
— Може и да е така, по аз работя в Съдебната палата и като капитан от Градската стража отговарям за всички квартали на града. Вие, между другото, тук по служба ли сте? Ако е така, защо хората ви не носят униформи?
Рали се обърна към Тресий, който търпеливо чакаше до стълбата.
— А вие какво искате?
Преподобният Тресий не отговори.
— Те всички са тук за статуята — отвърнах аз.
— Дори Толий?
— Най-вече и от самото начало. Тъкмо той е информирал Иксиал Всевиждащия за златото. Той му е осигурил и вилата в Тамлин, за да може да се среща с жената на Дрантакс и да узнае от нея всичко, което му е необходимо.
— Убийте ги — нареди Толий.
Избухна суматоха.
15.
Бях на деветнадесет, когато ме изгониха от училището за млади магьосници. Останал без пари, семейство и други средства за препитание, аз се записах в един наемнически отряд и отидох да се бия на юг, където тогава воюваха малките градове-държави Джувал, Абеласи и Паргада. Някъде по това време се запознах с Гурд — едър двайсет и пет годишен варварин, който бе слязъл от далечния север, за да види живота в цивилизованите страни. Така поне твърдеше тогава, макар след няколко години да ми призна, че бил прогонен от разгневените роднини на една млада жена, с която имал любовна връзка.
Събитията на юг тогава бяха объркани — почти всички градове враждуваха помежду си. На всичко отгоре във всеки от градовете имаше по двама кандидати за престола. Помня как един път нашият отряд, който бе нает от принца на Джувал, издебна в засада друг отряд, принадлежащ на втория кандидат за този пост. Точно в този момент армията на Народната демокрация на Абеласи ни нападна в гръб. Докато двамата с Гурд се чудехме накъде да метнем копията, пристигнаха обединените сили на наскоро сваления крал на Абеласи, следвани от неговите съюзници, Паргаданската армия. Никой не знаеше какво става. В тъмната, мрачна гора отрядите копиеносци се превърнаха в малки групи обезверени мъже, които вече се биеха за живота си. Цареше всеобща паника, врагове и съюзници се изправяха едни срещу други. За нас двамата с Гурд не оставаше друго, освен да си проправим с оръжие път към някое по-спокойно местенце, където да намерим коне и да си плюем на петите. Което и направихме, в края на краищата.
Спомних си за този ден двайсет и четири години по-късно, когато започна боят във „Възмездяващата секира“. Всеки искаше статуята, но само последният, който се държеше на крака, щеше да я отнесе. Монасите от Храма на облаците и техните съперници от Звездния храм се хвърлиха яростно едни срещу други, завладени от необяснима жажда за злато, подхранвана от съперничеството на техните кланове. В битката се хвърлиха и войниците от Братството, разгневени, че някой се опитва да им отнеме плячката на тяхна територия. Главорезите не бяха тренирани като монасите, но всеки от тях бе служил като наемник в различни армии, където бяха натрупали богат опит в изкуството на ръкопашния бой.