— Признай си, Траксас — чух да викат в ухото ми, — с тези жалки оръжия от теб има толкова полза, колкото от евнух в бордей.
Подскочих от изненада и се завъртях. Зад мен стоеше Макри, със сабя в едната ръка и секира в другата. Изглеждаше поразително здрава.
— Какво е станало?
— Пооправих се.
— Ама доста се забави. Какво си мислеше, че ще се бия с цял Тюрай, докато дойдеш ли?
Макри се ухили доволно и започна да поваля противниците със сабята и секирата. Скоро благодарение на гладиаторските й умения около нас се оформи съвсем разчистено пространство. Когато Гурд видя кой ни се е притекъл на помощ, остана толкова изненадан, че си фрасна темето във вирнатото копито на коня, който яздеше свети Кватиний, и му трябваха няколко секунди да дойде на себе си.
— Макри! — извика той и се хвана за главата. — Ама ти си жива!
— И още как — отвърна тя, като същевременно мушна в сърцето един непредпазлив монах, опитал се да я повали с юмруци. Ние с капитан Рали и Гурд естествено бяхме вдъхновени от неочакваната й поява. Не само че спряхме настъплението на дивашката орда, но скоро ги изтласкахме назад. Монаси, гангстери и наемници падаха под ударите на Макри, която вилнееше на бойното поле като зъл демон, завърнал се от отвъдното, за да мъсти на хората.
Изглежда, дори краткото й докосване до смъртта не бе измило яда от онази неудачна среща с монасите, когато я бяха съборили на земята. Едва ли някой в Тюрай е бил свидетел на подобна свирепа ярост в боя. Нищо чудно, че орките бяха хвърляли на арената срещу нея дракони, тигри и цели ескадрони от гладиатори.
Погледната отгоре, кръчмата сигурно приличаше на бурно море. Преподобният Тресий и Иксиал Всевиждащия бяха спрели да си разменят удари и сега обикаляха в кръг и се дебнеха внимателно. Накрая Толий застана между тях, вдигна ръце и изрева с пълно гърло. Префектът, който бе известен демагог и имаше богат опит в укротяването на разбеснели се тълпи, успя да привлече вниманието на всички.
— Спрете този безсмислен бой! — кресна той. — Не виждате ли, че така само им улесняваме задачата. — Той ни посочи. — Нека първо ги премахнем, а после ще поделим златото.
Оцелелите монаси извърнаха глави към нас. Главорезите от Братството хвърлиха въпросителни погледи към Касакс. Той кимна в знак на съгласие с Толий. Изглежда, всички смятаха, че идеята на префекта е просто чудесна. Вместо да сме участници в битка между много враждуващи фракции, ни предстоеше да отбиваме атаки отвсякъде.
Доскорошните противници изведнъж започнаха да ни обкръжават. Сега вече шансовете ни клоняха към нула. В ограниченото пространство дори великолепните умения на Макри не значеха много срещу масата противници, готови да се нахвърлят върху нас от всички страни. Някои от по-бързите монаси дори се бяха покатерили на статуята за да ни скочат на вратовете. Други започнаха да ни целят с метателни стрелички. Никой от нашата група нямаше ризница и скоро получихме болезнени рани от малките метални връхчета.
Време беше да се вземе някакво решение. Тъкмо по моята част.
— Вълшебното пространство — плеснах се по челото. — Влизайте всички вътре!
Скочих на врата на коня и ритнах един от монасите, който се катереше от другата страна. Гурд и Рали ме погледнаха объркано, но подгонени от развилнялата се човешка вълна, побързаха да последват примера ми. Хванах ръба на кесията и скочих право в пурпурната бездна.
— Хич не ми харесва тая работа — изръмжа Гурд миг преди да дръпна вървите.
— Аз пък винаги съм мечтала да видя как изглежда отвътре — заяви Макри.
Бяхме обгърнати от вълшебното пространство — измерение, съвсем различно от нашето, където се случват чудати неща, живеят странни създания, а хората никога не са добре дошли.
Носехме се право надолу през плътната пурпурна атмосфера. От време на време пронизвахме подигравателно шепнещи облаци. Накрая се приземихме на мека, покрита с трева плоскост. Гигантско синьо слънце сияеше ослепително над главите ни. Зад нас се извисяваше масивът на статуята, в цялата си прелест, без никакви следи от удари с чук. Седнала върху бронзовия й гръб, непосредствено зад свети Кватиний, се мъдреше Ханама от Гилдията на убийците.
— Добре дошли във вълшебното пространство — посрещна ни тя.
— Здравей, Ханама — махна й Макри. — Какво правиш тук?
— Чух, че са те убили — отвърна Ханама. — Дойдох да изкажа съболезнованията си, но се оказа, че си съвсем жива. Радвам се. После видях, че нещата в кръчмата не вървят на добре, и се скрих тук. Честно казано, не очаквах, че ще се присъедините към мен.