Някой ме потупа по рамото. Беше Макри. Прегърна ме, избухна в сълзи, после избяга. Помнех събитията от предния път и можех да го сметна за добър знак, но реших за всеки случай да се консултирам с Танроуз.
— Дали това означава, че всичко е наред?
— Разбира се.
Стори ми се ужасно странно.
— Знаеш ли, Танроуз, нищо не мога да разбера. Какво, по дяволите, има толкова в един букет цветя?
— Много неща, ако си прекарал половината от живота си на арената на орките. Предполагам, че там никой не подарява цветя. Не и на Макри.
Май трябваше да се съглася.
— Мислиш ли, че щеше да се получи и при жена ми?
— Е, от това не боли. Някога подарявал ли си й цветя?
— Разбира се, че не. Не знаех, че трябва. Танроуз, съжалявам, че не те познавах по-рано. Щеше да ми спестиш много неприятности.
Взех си бирата и нова порция печено и се разположих на любимата си маса, замислен за странностите на жените. Не ни бяха учили на тези неща в магьосническото училище.
19.
Животът скоро се върна в нормалното си русло, което означаваше, че си беше все така топло. Улиците бяха изпълнени със строители и зидари, а аз изоставих всякакви намерения да работя до края на лятото. В „Хрониката“ излезе цяла поредица статии за златната статуя, на мен също бе отделено значително място, което беше добре за бизнеса.
Успях да получа част от наградата, която бе определена за намирането на златото — но само част. Докато стигне до мен, от нея си бяха взели дължимото съдии, стражници, преторски писари и различни други хрантутници на градската служба, та не остана много, на което да се зарадва човек. Наложи се да напише молба до заместник-консула Цизерий, за да взема и малкото, което бе останало.
Седяхме в задния двор и Палакс и Кейби свиреха на флейта и мандолина. Кръчмата бе почти празна. Глухарче отдавна се бе преместила да живее край брега, а Сулания се бе върнала в Тамлин, където, според Макри, пиела по-малко и се занимавала с организиране на срещи на Асоциацията на благородничките.
— Кой от двамата, Иксиал или Тресий, е започнал всичко това? — попита Макри.
— Наистина не зная. Трудно е да се каже, след пламването на първоначалната искра. Когато започнах кариерата си на следовател, смятах, че всяко престъпление си има начало и край, но често не е толкова просто. Когато стигнеш до края, мнозина не знаят откъде се е започнато. Мога да кажа само, че всеки си получи заслуженото — особено Гросекс.
Бяха го обесили миналата седмица. Не отидох да гледам. Калия се върна в Пашиш. Предполагам, че повече тъгуваше за Иксиал, отколкото за Дрантакс. Е, поне разполагаше със солидна колекция статуи, които щяха да й осигурят добри старини.
— Знаеш ли, дори не получих полагащите ми се хонорари от тези хора. С изключение на делфините, разбира се. Като си помисля, че цялото това търчане на косъм от смъртта из вълшебното пространство е било за нищо. Май наистина остарявам. С подобно темпо никога няма да се измъкна от Дванайсет морета.
— Това ще ти помогне — каза Макри и извади нещо от кесията, която й висеше на врата. Беше златен пръст. — Отчупих го от статуята малко преди да излезем от вълшебното пространство — обясни тя. Помислих си, че заслужаваме някаква награда. Можем да си го поделим.
— Много умно, наистина.
Взех златния пръст и го разгледах. Половината от него означаваше пълна кесия гурани. Напоследък наистина ми вървеше. Още няколко подобни случая през идната зима и можех да помахам с ръка на Дванайсет морета. През лятото тук е горещо като в ада, но зимата не е по-добра. През Горещия дъждовен сезон, който започваше само след месец, улиците се превръщат в реки и всеки ден виждаш удавени просяци. Не мога да понасям тази мисъл.
Сега обаче не беше време да мисля за това. Взех една грамадна халба бира от бара и се отпуснах под дебелата сянка. И докато слушах посредственото изпълнение на Палакс и Кейби, започнах да забравям монасите, убийците и гангстерите и постепенно се унесох в сън.