Прав беше. Знаех го от личен и болезнен опит. През последната война отрядът, в който служех, се срещна с един дракон и тогава вложих всички сили в приспиващата магия, която знаех. Драконът дори не мигна. Е, накрая го убихме.
— Орките имат ли подобни заклинания?
— Може и да имат — отвърна той. — В края на краищата техният опит с драконите е по-голям. Освен това магьосниците им работят на друга система — в едни отношения по-слаба, но в други много по-силна от нашата. Нищо чудно да са овладели и това умение. Но и да е така, едва ли ще оставят едно толкова важно заклинание да се скита по света. Не бива да забравяме и Хорм, разбира се.
— Хорм Мъртвешки?
Потреперих. Чуя ли това име, бягам презглава от случая. Хорм може да не е единственият умопобъркан магьосник-ренегат на света, но е не само най-могъщият, но и най-страховитият.
— Да си имал някога работа с него?
Астрат отново се почеса по брадата.
— Не точно. Но неколцина членове на Гилдията го бяха срещали по време на едно пътешествие и ми разказаха някои любопитни истории за него. Това беше в онези времена, когато все още можех да посещавам сбирките на Гилдията. Та разправяха, че приемал дуа и летял.
— И други го правят.
— Не, наистина. Реел се из въздуха. Освен това яздел дракони.
— Аз пък мислех, че само орките могат да ги яздят.
— Хорм е наполовина орк. Прекарал е доста време в Пущинаците в търсене на начин да съчетае човешките и оркските магии. Последното, което чух, бе, че работел върху заклинание, което можело да накара цял град да полудее. Нарекъл го „Ужаса от Осмата миля“. Е, така разправят. Не можеш да вярваш на новини, дето идат право от Пущинаците, но членовете на Гилдията бяха достатъчно изплашени, та да започнат работа над противозаклинание. Та имам предвид, че Хорм Мъртвешки не е голям почитател на човечеството.
— Не разбирам обаче какво общо може да има със заклинанието, което бе скрито в ковчежето на принцесата.
— Аз също — отвърна Астрат Трите луни. — Ако съдя по това, което ми разказа, заклинанието не прилича на негова работа. По-вероятно е било откраднато от някой оркски магьосник. Или пък самият посланик го е пренесъл тук в случай, че драконът се разбеснее и подпали града.
Време беше да се прибирам и да се захващам със случая. Пийнах набързо още една бира и се разделих с Астрат. Прибрах се, изтегнах се на леглото и се замислих. За какво му е на един ньоджански дипломат да носи със себе си оркска магия? Дали не се е опитвал да я продаде? Всяко правителство би платило солидна сума за подобно нещо, но оставаше въпросът как се е сдобил със заклинанието? После — как принцесата бе узнала за него и защо искаше да го получи? И къде бе сега пергаментът? Кой го беше взел от шубрака в градината на Атилан?
Толкова много въпроси ме подтикнаха да сляза долу и да си поръчам още една бира. Този път Макри беше свободна, настани се до мен и аз й разказах набързо целия случай. Като разумна и уравновесена жена, тя ме изслуша без прекъсване. Никога не проявява нетърпение, освен когато ме кандърдисва да я уредя в Имперския университет.
— Не съм чувал Атилан да е бил на дипломатическа служба в земите на орките, но не е изключено да се е срещал с оркски пратеници в нашия дворец. Те не се показват пред обществото, но сигурно поне от време на време се срещат с посланиците.
— Може да не го е откраднал, а някой да му го е дал — подметна Макри.
— Съмнявам се, Макри. Ньоджанците може да са прасета, но и те като нас не могат да понасят орките. Дори и да е работел с тях, за какво му е потрябвало това заклинание? И защо ще забърква принцесата? Тя ме прати да го открия. Откъде е знаела за него? За какво й е?
— Може би заради дракона в кралската зоологическа градина.
— Възможно е. Там се мъти нещо.
— Веднъж се бих с един…
— Какво?
— С дракон. На оркската гладиаторска арена.
— Сама ли беше?
— Не, бяхме десет. Голямо сражение, за забавление на господарите. Победихме го, но оцелях единствено аз. Кожата му е като броня. Острието не можеше да мине през нея. Наложи се да го промуша в окото.
Гледах я с невярващи очи. Не бях сигурен дали говори истината. Миналата година, когато се появи в Тюрай след бягството си от галерията за гладиатори, където я бяха държали орките, Макри бързо си спечели славата на непобедима в двубоите. Вярно, че й беше трудно да свикне с някои порядки на цивилизованите хора, но след няколко месеца работа във „Възмездяващата секира“ вече знаеше как да се държи в обществото — не в най-отбраното, разбира се.