— Ще гледам да удържа положението, докато се пенсионирам — въздъхна капитанът. — Обаче ето че се задават и нови избори. Пак неприятности.
Той поклати глава и ме попита какво искам. Обясних му положението, но без да споменавам двамата елфи.
— Вярно, ние също дочухме, че ньоджанците се интересуват от Воала. Елфите не желаят да им продават от него. Обидени са им, задето църковните служители в Ньодж са ги обявили за демони от пъкъла. Но ако питаш мен, ньоджанците не са замесени в отмъкването на Воала. Вече имаме информация кой е виновен за това.
— Ами да, Гликсий Драконоубиеца — похвалих се аз и капитанът ме погледна разочаровано. — Вече се срещнах с него. А имате ли представа къде може да е Воалът?
— Не — отвърна капитанът. — Предполагам обаче, че е далеч от Тюрай.
Попитах го дали са открили убиеца на Атилан, а той се изхили.
— Вече си имаме един заподозрян и това си ти, Траксас.
— Стига де, знаеш, че не съм го убил.
— Може би. Но какво пречи да ти лепнат обвинението? Ако не открият някой по-подходящ, разбира се. Ритий ще се зарадва да те тикне в тъмницата. Пък и ньоджанският посланик непрестанно го притиска.
— Добре де, все пак не откри ли нещо подозрително?
— Очакваш прекалено много, Траксас. Искаш да ти кажа каквото знам, а не споделяш нищо. Защо трябва да ти помагам?
— Не те ли измъкнах веднъж изпод колелата на оркска колесница?
— Това беше много отдавна. Оттогава съм ти правил немалко услуги. Този път обаче си оплескал работата и Приятелският кръг ти праща главорезите си. Голяма каша. Хайде, изповядай се пред нас, Траксас, и може би ще мога да ти помогна. Инак оставаш съвсем сам.
Толкова успях да узная от капитана. Всъщност, каза ми, че напоследък в града се появил нов наркотик, много по-мощен от дуа. Викали му „ангелски хор“. Никой не знаел откъде се е взел.
— Изглежда, Керк си пада по него. Добре, капитане, щом отказваш да ми помогнеш, май ще трябва сам да намеря Воала. Наградата ще ми дойде добре.
— Само че ако разберем, че си замесен в открадването му, ще има да се чудиш как да профукаш наградата от затвора. От друга страна, ако онези от Приятелския кръг наистина смятат, че Воалът е у теб, най-добре да запретнеш ръкави и да го откриеш, преди да са си го поискали. Инак не бих дал и пукната пара за жалкия ти животец. Същото е в сила и ако до два дни не платиш на Юбакс петстотинте гурана, които му дължиш.
— Защо да се притеснявам? — Ухилих се нагло. — Нали зад гърба ми е Градската стража и тя ще ме защити дори от главорезите от Братството!
— Да бе, няма що. Ще те защитим, разбира се. Но ако питаш мен, май е време да изчезваш от града. Направиш ли го обаче, излиза, че ти си убил Атилан. Както и да го погледнеш, положението ти не е розово.
— Благодаря за успокоението, капитане.
Жегата започваше да става непоносима. Слънчевите лъчи за щастие се криеха зад високите шест етажа сгради от двете страни на улицата. В Тюрай е забранено да се строи над четири етажа. Твърде голяма става опасността от срутване. Но предприемачите подкупват префектурата и преторите и всеки си затваря очите.
По покривите бяха накацали столи — досадни дребни птички, толкова мързеливи, че дори не знам с какво се прехранват. Потях се като прасе, а уличниците изглеждаха уморени, сякаш са работили цяла нощ. Миришеше гадно и въобще денят си имаше всички предпоставки да бъде обявен за лош.
Чудесен ден да намина при Убийците.
10.
Кушни е най-западналата част на един град, който и без това се състои предимно от западнали райони. Тесните мръсни улички са запълнени с бордеи, свърталища на комарджии, полулегални магазинчета за дуа и кръчми със съмнителна репутация. По улиците се мотаят джебчии и проститутки, наркомани и бандити. Струва ми се проява на перверзен вкус, че Убийците са избрали тъкмо това място за своя щаб. Не че някой би посмял да ги нападне или обере — хората тук може да са престъпници, но не са глупаци.
— Изненадана съм от посещението ти — призна откровено седналата срещу мен жена с черно наметало. — Докладваха ни, че не си надарен с особена интелигентност, но не предполагахме, че си лишен напълно от нея.
Двамата с Ханама седяхме в просто мебелирана стаичка без никаква украса. Трябва да призная, че ми беше приятно да разговарям с нея. Доколкото бях осведомен, Ханама беше трета в йерархията на тяхната гилдия, или нещо подобно. В края на краищата подобни неща не подлежат на публикации във вестниците. Беше на около трийсет години, макар да бе трудно да определя с точност, тъй като лицето й бе скрито в сянката на качулката. Дребничка, с бледа, невидяла слънце кожа и приятен глас.