Огледах се, вцепенен от ужас. Чудовището имаше гигантски размери и навярно захапката му бе ужасна. Бях готов да отпиша магьосника, но се оказа, че той не е от онези, дето се предават лесно. Миг преди да се изгуби в черните води негодникът успя да произнесе някакво неясно заклинание и изведнъж алигаторът бе този, който взе да се гърчи мъчително. Въпреки това злокобните челюсти не пускаха крака на магьосника.
Извърнах се и побягнах. Предположих, че магьосникът е използвал заклинанието за спиране на сърцето, или нещо подобно. Нямал представа какви може да са последствията от подобно заклинание при алигатор. Навярно смъртоносни, но дали преди, или след кончината на захапаната жертва? Ужасна участ, ако трябва да се бориш с вкочанените челюсти на мъртъв алигатор, но тази мисъл, кой знае защо, не породи симпатиите ми.
С разтуптяно от неистов страх сърце, че мога да срещна друг алигатор, все пак успях да дотичам до следващата стълба. Изкатерих се с бързината на човек, който бяга, за да си спаси животеца. Стигнах горе, избутах капака и се изтърколих на улицата. Озовах се сред гъста тълпа учудени минувачи. Огледах се. Познато местенце — една от уличките на Дванайсет морета.
— Проверка на каналите — промърморих, колкото да дам някакво обяснение.
— И как е долу? — попита един от зяпачите.
— Всичко е наред — отвърнах с професионален вид. — Нямат нужда от почистване — поне още няколко години.
12.
Вероятно представлявах жалка гледка. Вървях по улица „Квинтесенция“. Смрадта от пропитите ми с тиня дрехи беше просто непоносима. Завладян бях от странното желание да се изкъпя, напудря и напарфюмирам. Бързах право към близката градска баня, но не бях сигурен, че ще ме пуснат вътре, макар с управителката да бяхме стари познати.
— Трябва да се поизплакна — промърморих небрежно, като я зърнах на входа, и я подминах, игнорирайки протестите й да не се доближавам до басейна. Щом застанах до него, къпещите се взеха да се разбягват като пилци. Майки панически дърпаха мокрите си дечица или ги загръщаха с кърпи. Крещяха ми ужасни обиди. Някой дори предложи да повикат Градската стража, за да ги защитяла от чумавия, дето възнамерявал да скочи във водата.
Без да им обръщам внимание, се пльоснах в басейна и се завъртях бавно, позволявайки на слоевете помия да се отделят от тялото ми. Дори изпитах известна благодарност към нашия добросърдечен крал, когато топлината на водата взе да прониква в измъчената ми душа. Кралят може да не даваше пукната пара за беднотията в Дванайсет морета, но поне ни бе построил тази чудесна баня.
Когато реших, че съм чист като новородено, се надигнах и сгънах изпраните си дрехи. След това напуснах тържествено, без да обръщам внимание на сипещите се проклятия.
— Благодаря. Ще си платя още утре — обещах на управителката Гиникса. На свой ред тя се закани да ме съди, защото съм щял да й прогоня клиентелата.
Когато влязох във „Възмездяващата секира“, Макри се облещи.
— Какво е станало с теб?
— Лош ден в каналите — казах лаконично, сграбчих няколко цигари с тазис и тръгнах нагоре към стаята си. Все още бях под въздействие на преживения ужас, а и последиците от произнасянето на приспиващото заклинание оказваха своето влияние. Да се мятат заклинания не е проста работа. Подобно нещо неизменно изчерпва ресурсите ти от енергия. А като прибавим към това и епизода в канала, ясно е защо едва се държах на крака. Запалих с разтреперани пръсти първата тазисна цигара и погледнах с благодарност Макри, която се появи на прага с чаша бира. Възкиселият дим ме блъсна в гърлото. Навярно има и по-здравословни методи за успокояване на нервите от бирата и тазиса, но едва ли ще се намери по-ефикасен. Докато стигна другата стая, за да се преоблека, вече чувствах приятна отмора.
— Кой беше този път? — попита Макри.
— Приятелският кръг. Техният магьосник.
— Значи още мислят, че Воала е у теб?
Кимнах. На вратата се почука. Станах да отворя, но преди това измъкнах сабята и кинжала си. Отвън стоеше Карлокс, горилата на Братството.
— Какво искаш, по дяволите?
— Чухме, че си намерил Воала. Доста си се потрудил, за да си платиш дълга…
— Не съм намерил проклетия Елфически воал! — креснах и му затръшнах вратата в лицето. — Макри, това е нетърпимо! Двама елфи ми плащат да открия Воала, а всички останали смятат, че вече е у мен. Нещата страшно се объркаха. Ще убия този проклетник Керк — той забърка тая каша. Той разпространява слуха, че съм обрал Атилан.
Забелязах, че Макри не ме слуша. Споменаването на елфите й бе развалило настроението. Не можех да разбера защо това й влияе по такъв начин. Вярно, че доста бе изстрадала заради предразсъдъците на другите по отношение на елфическата си кръв. Бас държа, че се чувстваше нещастна, понякога дори забелязвах, че едва се сдържа да не напердаши някой нахален клиент. Но не можех да разбера защо се натъжава, когато стане въпрос за елфи. Знаех, че е една трета елф и говори добре техния език, както и че ненавижда онази своя третина, дето идва право от орките. Но нямах никакво желание да я развеселявам — Карлокс ме бе ядосал с ненавременната си поява.