Запалихме по още едно тазисче. Сега вече настроението и на двама ни се подобри.
— Мисля, че Воалът все още е в града.
Макри бе споменала същото вчера, но тогава го смятах за невъзможно.
— Промених си мнението. Не зная как, но Воалът все още е в Тюрай. Усещам, че е тук.
— Много проницателно, Траксас. Аз обаче се досетих за това още когато всички тези типове взеха да правят опити да ти видят сметката.
Разказах й за алигатора.
— Майтапиш се. Наистина ли в каналите се въдят алигатори?
Уверих я, че не лъжа. Внезапно по тялото ми премина вълна на пълно изтощение.
— Отивам да спя. Онези от Приятелския кръг едва ли ще рискуват с повторно нападение на територията на Братството, но ако дойде да ме търси магьосник с отхапан крак, кажи му, че ме няма.
Когато се събудих, беше тъмно. Веднага ме споходиха кошмарни мисли за алигатори и канали, но ги прогоних. Първо да напълня търбуха, работата после. Умирах от глад. Скочих чевръсто и се втурнах надолу по стълбите с намерение да изям всичко, което открия в кухнята. Беше късна вечер и запоят в кръчмата бе в разгара си. Гурд забавляваше неколцина стражи с разкази за подвизите си от войната по времето, когато с още няколко приятелчета попаднали дълбоко в оркския тил и трябвало да си пробиват път с оръжие в ръка, заобиколени от свирепи врагове. В тази история има вярно зрънце, но с годините като че ли взе да се удължава.
Макри, издокарана с обичайната си метална препаска, тъкмо прибираше солиден бакшиш от масата на група моряци, завърнали се наскоро от плаване до Южните острови. Насочих се право към бара, кимнах на Танроуз и хвърлих изгладнял поглед на менюто.
— Добър вечер, Танроуз. Искам голямо парче баница, купа със салата от всички зеленчуци, дето ти се намират, и за десерт две парчета сладкиш със сметана. Нека бъдат четири. Всъщност дай направо целия сладкиш. А също и купичка задушено. Чакай, какво има в оная тенджерка? Свинско с ябълки? Давай го насам, а също и шест питки. Добре, нека са осем — и четири пасти. Какво става със сладкиша? Режи, режи — по-голямо парче. Чакай, още по-голямо. Ще взема цялата торта.
— Май доста си поработил днес — каза Танроуз, докато тъпчеше подноса.
— Ужасно много. Нямах време да хапна нито залък. Давай по-бързо да ям, че току-виж съм глътнал някой от посетителите.
Докато набивах от първата чиния, се пресегнах и си взех голяма халба с „пенлива бира специална, само при Гурд“, след което се оттеглих скромно към ъгъла на бара, за да се насладя на хапването. Имам страхотен апетит и изпитвам истинско удоволствие да го задоволявам.
— Този сладкиш може да нахрани цяло семейство — подметна Макри, докато минаваше покрай мен.
— Не и ако го докопам преди тях — изфъфлих с пълна уста, защото вече се бях прехвърлил на свинското. Малко след това го довърших, преглътнах остатъците с глътка бира и извиках Макри да ми напълни халбата преди да се захвана с баницата.
Доста по-късно, когато вече бях на сладките и ядките, ми хрумна, че животът всъщност не е чак толкова лош. Вярно, по петите ми се влачат разни главорези, които ме гонят чак до каналите под града, но нима има нещо по-хубаво от бирата на Гурд? Макри намери миг отдих и застана до мен. Естествено отново подхвърли няколко хапливи коментара относно размерите на апетита ми, но аз само й махнах великодушно с ръка.
— Ти си остани стройна, Макри. Трябва да си в добра форма, ако искаш да ти тикат бакшиш в металните гащички. Виж, аз си падам по по-материалните неща. Човек не може да реши и най-елементарния случай на празен стомах. Видят ли ме, че се задавам, хората знаят, че ще им припари на задниците.
Макри се ухили. Както обикновено носеше малка, преметната на дълга презрамка чантичка, в която прибираше бакшишите. Забелязах, че днес има нова чанта, по-голяма от предишната.
— Печалбата май е нараснала?
Макри поклати глава.
— Като всеки път е. Прибирам тук едни други пари, дето ги събирам от известно време. Не ми се ще да ги оставям в стаята.
— И какви са тия пари?
— Волни пожертвования за един фонд.
— Моля?