— Имам други планове за него, Траксас. Нима ме смяташ за такъв глупак, че да не оценя значението му? Кралското семейство ще плаща до края на дните ми, ако иска да си затварям устата.
— Кралят на Тюрай не плаща на изнудвани — отвърнах наперено.
Хорм Мъртвешки се изсмя.
— Освен ако не иска популарите да му видят сметката.
Орките стегнаха обръча още по-плътно. Бяха грозни, ужасно грозни и въоръжени до зъби.
— Траксас, как смееш да ми противоречиш? Ти си един немощен червей.
— И друг път са ми го казвали. Оправям се някак.
Извадих от чантата си малка топка.
— Какво е това? — попита присмехулно Хорм.
— Детска играчка — отвърнах и хвърлих топката на земята. Тя избухна с ярка светлина, последвана от няколко оглушителни трясъка. Конят на Хорм отскочи уплашено. Орките също трябваше да положат усилия, за да овладеят животните си. Двамата с Макри не се нуждаехме от подкана — пришпорихме нашите коне, пробихме си път през линията им и се скрихме в гората преди някой от тях да пусне дори стрела подире ни.
— Умен ход — одобри Макри, когато спряхме да си отдъхнем.
Права беше. Само хитрец като мене можеше да знае, че тюрайските коне са привикнали към градските фойерверки, за разлика от тези на орките.
Забавихме ход, тъй като трябваше да се промушваме под ниските клони. Зад нас се чуваше шум от преследване, но не се бояхме, че ще ни настигнат — шубраците пречеха да се развие висока скорост.
— Колко далече е Приказното езеро?
— На стотина метра.
— И какво ще стане, ако не мога да стигна там?
— Ще се помолим на феите.
Внезапно излязохме от гъсталака и се озовахме на малка поляна, през която ромолеше искрящо поточе. На другия бряг на поточето бе застанал еднорог.
— Стигнахме — казах и скочих от седлото.
— Брей! — възкликна Макри. Еднорогът само ни изгледа с безразличие и се наведе да пие. Присъединих се към него и си наплисках лицето.
— Безопасно ли е?
— Макри, в Приказното езеро всичко е безопасно. Стига да не оставаш през нощта.
Откъм дръвчетата долетяха четири феи. Бяха високи по шест пръста и облечени с яркоцветни дрехи. Запърхаха като пеперуди около лицето на Макри — изучаваха я внимателно. Появиха се още четири, после нова група и накрая Макри се озова в плътното обкръжение на сребристокрилите феи. Те започнаха да кацат върху раменете й и да се разхождат по ръцете й.
— Май те харесват. Така и предполагах.
Отнякъде долетя тъжният стон на флейта. Сега вече бяхме извън обсега на орките. Колкото и да е странно, бяхме забравили за тях и за дебнещата ни опасност и се любувахме на феите и еднорога.
— Това място е чудесно — възкликна Макри и си свали ризницата.
Аз бях на същото мнение. Бях изненадан от себе си — смятах, че съм станал непоправим циник.
— Това пък какво е? — попита Макри, когато на поляната се показа получовек-полукон.
— Кентавър. Доста интелигентен, твърдят мнозина, сред които и самият Ласцивий.
Кентавърът се доближи. Също като останалите вълшебни същества той, изглежда, не се притесняваше никак от нашето присъствие. Спря пред Макри и плъзна поглед по извивките на тялото й. Макри смутено запристъпва от крак на крак.
— Не се ли нагледа? — попита го накрая, изгубила търпение.
Феите прихнаха.
— Извинете — поклони се кентавърът. — Силата на навика.
И понечи да си тръгне, но аз си спомних защо съм тук.
— Почакай малко — спрях го. — Дошли сме да търсим няколко чувалчета дуа.
Кентавърът се намръщи и ме изгледа.
— Забранено е да се носят подобни неща край Приказното езеро.
— Зная. Тъкмо затова бихме искали да ги отнесем.
Разказах му накратко историята, като се опитах да подчертая, че двамата с Макри сме на страната на реда и закона.
— Законът и редът на вашия град не значат нищо тук.
— Но ние вярваме в мира и любовта — отвърна Макри, което прозвуча странно от устата на жена, въоръжена с бойна секира и две саби и Бог знае колко метателни звезди и ножове. Да си призная, дори аз останах изненадан от думите й. Вярно е, че кентаврите се придържат към философията на любовта и ненасилието, а същото важи и за феите. Бяха се събрали около Макри като пчели на медна пита, разхождаха се по раменете й и се заплитаха в къдриците й. Очевидно вече я бяха обикнали. Макри сияеше щастлива като елф на дърво. Мен феите въобще не ме забелязваха.
— Ще ви донеса чувалчетата — обеща кентавърът и се представи: казвал се Тавър. — С радост ще се отървем от тях. Макар да не можахме да им попречим, никак не харесахме хората, които ги донесоха. Те бяха приятели на орките.