В този момент се появи вестоносец с кратко съобщение: „Ако искаш да получиш писмото, ела сам в полунощ на Стадиум Супербиус“. Беше подписано от Сарина.
— Май това опростява нещата — признах. — Изглежда, денят не е чак толкова лош. Довечера ще прескочим до църквата на Дерлекс да приберем воалчето и после ще платя на Сарина за писмото. Ако имам късмет, още утре ще си разчистя сметките с Братството.
25.
— Макри, ходи ли ти се на църква?
— Щом трябва.
Улиците бяха съвсем пусти. Курветините отдавна се бяха разотишли по бордеите и само тук-там се мяркаха спящи бездомници.
Спуснахме се до края на улица „Свети Волиний“, която излизаше на доковете. Отвъд тях тъмнееха мрачните очертания на триремите и кватриремите, които се полюшваха във водите на залива. Гледката ме накара да поспра. За миг си спомних младостта, когато неведнъж бях напускал Тюрай, за да видя света. От доста време не го бях правил. Какво ли щеше да е, ако вземех кораб за Самсарин или Симсия? Или пък ако хванех на запад? А може би даже още по-далеч — чак до Кастлин? Всъщност май южните острови с техните бели плажове бяха по-привлекателни. Поклатих глава. Твърде стар бях вече за пътешествия. Опасявах се, че ще си остана в този град до края на дните си.
Точно пред нас се издигаше голямата импозантна сграда на църквата „Свети Волиний“, единствената богато украсена постройка в Дванайсет морета. Място, свято дори за наркоманите, но всяко нещо си е до време. Не се виждаше никаква светлинка през църковните прозорци, нито откъм малката къщичка отзад, където живееше свещеникът. Заобиколихме църквата и тук спряхме, защото бях споходен от колебания. Никога досега не бях разбивал църква и идеята хич не ми се нравеше. Това, че ми е скучно да се моля, не означава, че не вярвам във Всевишния.
Макри забеляза колебанието ми.
— Успокой се. Ако някой ни завари и се наложи да му отсека главата, твоят Всевишен ще е много по-разярен.
Прошепнах едно отключващо заклинание, но нищо не се случи. Не бях изненадан. Макар Църквата да не одобрява магьосничеството, предвидлив човек като Дерлекс би взел известни мерки срещу крадците.
— Заключваща магия — казах и се хванах на работа. Не ми отне много време. Бях се научил да отварям ключалки малко след като проходих. Дори притежавах природна дарба за това. Влязохме вътре. Макри взе от олтара една от големите свещи и я запали с огнивото. Останах с впечатлението, че поругаването на храма й доставя удоволствие, но не посмях да я питам. Статуите хвърляха зловещи сенки, които приличаха на дебнещи фигури. Очаквах всеки миг да се яви някой от светците и да ни обвини, задето сме осквернили църквата.
Първо претърсихме олтара, като надникнахме под масичката и в двата сандъка отзад. Не бяхме стигнали далеч, когато ни прекъсна тих шум, който идеше откъм вратата. Макри бързо изгаси свещта и двамата се притаихме зад преградата. Малко след това откъм тунела се зададе бледо сияние. Надникнах внимателно, после опрях устни до ухото на Макри.
— Това е Гликсий — прошепнах. — И още трима.
Скрити зад преградата, ние треперехме от ужас, докато магьосникът на Приятелския кръг претърсваше църквата. Очевидно не бях единственият, който подозираше, че Воалът е бил откраднат от служителите на Правата вяра.
Откъм вратата долетя нов шум. Светещият жезъл на Гликсий угасна и четиримата мъже се спотаиха някъде в далечната страна на помещението. Отново се подадох от нашето скривалище. Този път откъм вратата се приближаваше Ханама със сабя в ръка. Докато я наблюдавах да се прокрадва предпазливо между редовете с пейките, се зачудих какъв интерес може да има Гилдията на убийците към Воала.
Ханама имаше дори по-малко време за търсене от Гликсий. Тя беше прекъсната от шума на поредните среднощни посетители и чевръсто се скри зад олтара, изчезвайки секунда преди Юбакс и петима главорези от Братството да застанат в средата на църквата.
— Ще се разсмея — прошепна Макри.
Метнах й предупредителен поглед, но трябваше да призная, че ситуацията наистина беше смешна. Приличаше ми на някаква глупава комедия.
Отново раздвижване откъм вратата и този път Макри не се сдържа и се изкиска. За щастие новата компания бе достатъчно шумна и гласовете на епископ Гзекий и четиримата курати, вдигнали пред лицата си фенери, заглушиха смеха й. Най-отпред вървеше Дерлекс.
— Къде е? — попита Гзекий и гласът му отекна из църквата.