— Вържи си го на шията.
Макри ме погледна объркано.
— Ако Сарина е тук, значи ще дойде и приятелчето й Гликсий Драконоубиеца. Това парченце ще те защити от заклинания.
— Сигурен ли си?
— Не съм, но си заслужава да опитаме.
Заобиколихме Триумфалната арка, през която преминават победителите в надбягванията. В мрака пред нас лежеше просната фигура. Извадихме сабите и предпазливо продължихме напред. Макри коленичи до тялото.
— Това е Сарина — прошепна тя. — Има подутина на тила.
Първо Ханама, а сега и Сарина. Някой се стараеше да ми облекчи живота. Наоколо нямаше жива душа, но до стената зърнах малка купчинка бял прах. Пресегнах се, пъхнах вътре пръст и опитах вкуса му.
— Дуа. Изглежда, Сарина е носела чувалчетата, когато са я нападнали.
Макри също пъхна пръст в купчинката и опита праха. Не ми се видя толкова необходимо, но премълчах. Коленичих и се заех да претърсвам Сарина.
— Писмото може още да е у нея. Какъв смисъл да плащаме за него, ако не е необходимо?
Цицината на главата й беше огромна и бях готов да се закълна, че ще прекара доста време в безсъзнание, но за моя изненада Сарина внезапно отвори очи. На всичко отгоре ме сграбчи за плитката и я дръпна толкова силно, че изпищях от болка и се претърколих в праха. Сарина скочи и приклекна, готова за смъртоносна схватка. Изглежда, не обръщаше внимание нито на раната си, нито на факта, че допреди съвсем малко бе лежала просната на земята.
— Да не си си изгубила арбалета? — попитах с ехидна усмивка и без да я чакам, се хвърлих в атака. Като опитен уличен боец замахнах с лявата и я ударих с дясната ръка. Поне така бе на теория. Сарина избегна и двата удара и ме изрита в ребрата, като отново ме прати в унизително положение в праха. Надигнах се, малко изненадан от тази промяна в събитията. Втурнах се, намислил да й надвия с маса, но Сарина направи някакво бързо движение, което така и не можах да проследя, тъй като за трети път се озовах на земята. Този път ужасно се разярих, защото зърнах с крайчеца на окото си Макри, която вместо да ми помогне си стоеше кротичко настрана и се кикотеше. Извадих сабята. Сарина измъкна малък нож. Започнахме да се обикаляме, но все не ми се удаваше подходящ случай. Не разбирах какво става. Действително при предишната ни среща Сарина не бе показала и малка част от забележителните си способности за ръкопашен бой, които демонстрираше сега. Как по дяволите бе изучила всичко това?
Разменихме си по няколко удара. Започнах да се задъхвам. Последните двайсет и четири часа бяха пренаситени с твърде много тичане и удряне за изнемощялата ми душа. На всичко отгоре не бях ял и спал. Горещината бе направо непоносима. Реших да приключвам и се метнах към Сарина с яростен вик, но тя само отскочи и ловко ме препъна. Следващия път, когато се надигнах, се обърнах към Макри.
— Ще престанеш ли да се хилиш като евнух в бордей? Имам нужда от малко помощ.
— Нали ми каза, че когато отново я срещнеш, ще я гониш чак до градските стени? Просто ти давам възможност.
Изгледах я намръщено, после подхванах поредната атака. Сега щях да й покажа коя е най-бързата колесница в града. Сарина парира удара ми с малкия си нож, след това ме прасна толкова силно с ръба на дланта си, че отлетях чак до стената и се свлякох обезсилен.
Но преди Сарина да ме довърши, Макри най-сетне реши, че се е забавлявала достатъчно, и застана пред мен със сабя в ръка.
— Траксас ми каза, че не можеш да се биеш — рече тя на Сарина.
— Е, поне преди не можеше — рекох, докато се надигах.
— Изкарах три години в манастира за бойни изкуства Квалир — каза Сарина със загадъчна усмивка.
— Предполагам, че не си изучавала религия — изпъшках, докато се борех да си поема дъх.
— Не. Само бойни умения. Беше ми омръзнало все да ме побеждават. Сега вече никой няма да го прави.
— Не изглеждаше в цветущо здраве, като те открихме.
— Някой се прокрадна зад мен — обясни тя. — Странно, защото не е толкова лесно.
— Може да е бил приятелчето ти Гликсий Драконоубиеца — ако вече не си му необходима.
Тя поклати глава.
— С Гликсий вече не сме приятели. Хорм и Гликсий ме измамиха. След като им прочистих пътя с моя арбалет, решиха да ме отстранят от операцията. Изглежда, не им се нравеше идеята да делят на три. Особено ако третият партньор е жена. — Тя повдигна рамене. — Толкова по-зле за тях, защото го предвиждах. Гликсий не може да е човекът, който ме повали. Той вече и чаша не може да прекатурне. — Тя се огледа обезпокоено. — Коня ми го няма. И чувалчетата. — Пъхна ръка под наметалото си и извади писмото на принца. — Но все още имам това. Ще ви струва десет хиляди гурана. Освен ако не поискате да ми го вземете насила.