Минах покрай него. Карлокс ме изпрати с гърлен смях. Работеше като бияч на Братството, зъл и неприятен човек, тъп като орк. Нищо чудно, че си харесваше работата. За всеки случай му метнах един поглед през рамо. Проклетият дълг ми тежеше като воденичен камък, но за нищо на света не бих му позволил да го разбере.
Отвън смърдеше на развалена риба и беше горещо като в ада на орките. Отскочих до магазинчето на Присо и платих да ми върне сабята. Бих искал и нови ботуши, но не ми бяха по джоба. Хвърлих тъжен поглед на моя светещ жезъл и амулета за защита от заклинания. Изведнъж си дадох сметка за това докъде съм паднал. Защо ми трябваше да залагам на надбягвания? Трябваше да си остана в двореца, да се разхождам със служебната колесница и да прибирам подкупите. Какъв глупак бях да допусна подобно падение — да се надрънкам до забрава точно на сватбата на шефа на дворцовата стража и да правя неприлични предложения на булката. Едва ли някой, пък бил той дори шпионин или предател, е бил изхвърлян толкова бързо от двореца. Проклет да е заместник-консулът Ритий. Открай време ме ненавижда.
Купих малко хляб от пекарната на Минарикса, която ме поздрави като стар приятел. На стената отвън видях призив за волни пожертвования от Асоциацията на благородничките — закачена с благословията на Минарикса. Много смела постъпка, като се имаше предвид незавидното положение, в което се намираше тази неофициална организация — презрение от страна на краля и двореца, хули в Сената и църквата, омраза сред гилдиите и обикновените хора.
— Греховен призив — промърмори някой зад мен.
Беше Дерлекс, местният свещеник на Правата вяра.
Поздравих го любезно, макар и с известна резервираност. Истината е, че не го обичах и бях почти сигурен, че чувствата ни се радват на взаимност. В погледа му винаги се четеше неодобрение.
— Виждам, че не си съгласен с идеите им, отче Дерлекс.
Излишно беше да го питам. Всяка женска организация е анатема за Правата вяра. Младият отец изглеждаше доста разгневен от цялата тази история — не само от плаката, но и от факта, че е поставен на стената на пекарната на Минарикса и то с очевидното й одобрение.
— Жените не ги бива да управляват — изсумтя той.
Не бях на същото мнение, още повече че самата Минарикса се справяше чудесно с управлението на пекарната — единствената по рода си в Дванайсет морета, но въпреки това реших да запазя мнението си за себе си. Не исках да влизам в разпра с църквата — тя е твърде могъща институция, за да й се опълчвам с моята скромна особа.
— Напоследък не съм те виждал в Божия храм — промърмори Дерлекс.
— Имах много работа — подхвърлих непредпазливо, с което си спечелих една кратка и поучителна реч за това, че няма по-важна работа от редовните посещения на църквата.
— Добре, ще се постарая да намина другата седмица — обещах, само и само да се откача по-скоро. Не мога да твърдя, че разговорът ми беше приятен. Отчето не беше чак толкова досаден, но беше прекалено настойчив, а пък аз не обичам други да се тревожат за това, което става с душата ми.
4.
Прекрачих телата на трима пристрастени към дуа младежи, които лежаха в несвяст в уличката, и въздъхнах уморено. Отварянето на южния търговски път с Матеш, според нашия любим крал, бе поредното постижение на придворната дипломация. Търговията наистина се бе разраснала, но като че ли основният продукт, който внасяхме, се оказа дуа. В последно време употребата на този мощен наркотик се бе увеличила неимоверно и резултатът от това можеше да се забележи във всяко ъгълче на града. Просяци, моряци, млади чираци, проститутки, бедни и богати — с други думи, хора от всякакво потекло, които преди предпочитаха да търсят утеха в халбата с бира и от време на време в тазиса — слаб тукашен наркотик, — сега прекарваха дните си залутани сред натрапчивите омайни видения, породени от приемането на дуа. За съжаление тази дрога е не само скъпа, но и предразполага към привикване. Още с първата доза се чувстваш щастлив като елф на дърво, затова пък отвориш ли очи, направо не ти се живее. Ето защо тези, които я приемат постоянно, прекарват половината от живота си в блян, а другата половина — в усилия да набавят средства за нова доза. Престъпността в града бе пораснала неимоверно, вече не беше безопасно да се разхождаш нощем по улиците. Къщите на богаташите бяха опасани от високи стени, зад които се спотайваше наемна охрана от Гилдията на пазачите, но ако преди младежта се забавляваше предимно да краде плодове от пазара, сега бандите подрастващи бяха въоръжени с ножове и бяха готови да убият човек за шепа гурани.