Следван от Кей, Масрин стигна до стълбищната площадка. Погледна надолу към площадката на първия етаж, понечи да стъпи на първото стъпало и изведнъж се спря.
— Какво има? — запита Кей.
— Да не сме забравили нещо? — запита начумерено Масрин.
— Проверих всички чекмеджета и дори под леглото. Хайде, ще закъснеем.
Масрин отново огледа стълбището. Нещо го тревожеше. Той потърси бързо източника на тревогата. Разбира се, на практика те нямаха никакви пари. Но това никога досега не бе го тревожило. Най-сетне той вече имаше учителско място, та макар и в Айова. Това беше най-важното след цяла година работа в книжарница. Нещата се оправяха. Защо трябва да се тревожи?
Той пристъпи надолу и отново се спря. Усещането се усили. Имаше нещо, което не биваше да прави. Обърна поглед назад към Кей.
— Толкова ли ти е неприятно, че си отиваме? — попита Кей. — Хайде да тръгваме, защото Веселяка ще ни поиска наем за още един месец, а с такъв, по особени причини, ние не разполагаме.
Масрин все още се колебаеше. Кей го подмина и заприпка надолу.
— Видя ли? — попита тя от площадката на първия етаж. — Изобщо не е трудно. Хайде! Слез при мама.
Масрин измърмори няколко унили проклятия и заслиза по стълбите. Усещането стана по-силно.
Стигна до осмото стъпало и…
Стоеше сред тревиста равнина. Преходът бе така внезапен.
Ахна и примигна. В ръката си все още държеше куфара. Но къде остана каменното стълбище? А Кей? Къде в същност беше Ню Йорк?
В далечината се виждаше малка синя планина. Наблизо имаше група храсти, а пред тях стояха десетина мъже.
Масрин се намираше в някакво смътно шоково състояние. Той забеляза почти неволно, че мъжете са ниски, смугли, с яки мускули. Цялото им облекло се състоеше от парче плат, увито около бедрата. Носеха красиво резбовани и излъскани тояги.
Те също го наблюдаваха и Масрин реши, че цялата работа беше като хвърляне на ези-тура — кой бе повече изненадан.
След това един от тях изломоти нещо и те започнаха да се приближават към него.
Една тояга изтрещя по куфара му.
Шокът постепенно изчезна. Масрин се обърна, изтърва куфара и побягна като хрътка. Една тояга го удари по гърба и едва не го събори. Той стоеше с лице към малък хълм и когато се заизкачва по него, отвсякъде го засипаха стрели. Само още няколко крачки нагоре, и той разбра, че се е върнал в Ню Йорк.
Озова се на стълбището, все така забързан и преди да може да се спре, се втурна към стената. Кей беше на площадката на първия етаж и гледаше нагоре. Тя ахна, като го видя, но не каза нищо.
Масрин погледна познатите мрачни бледоморави стени на стълбището и отмести поглед към жена си.
Диваците ги нямаше.
— Какво се случи? — прошепна Кей пребледняла, като се заизкачва по стълбите.
— Ти какво видя? — запита Масрин.
Той още не можеше да почувствува изцяло въздействието на случилото се. Главата му гъмжеше от идеи, теории и изводи.
Кей се поколеба, прехапа долната си устна:
— Ти слезе няколко стъпала и след това изчезна. Вече не те виждах. Аз стоях долу и все гледах и гледах. След това чух шум и те видях пак на стълбището. Тичаше.
Те се запътиха към стаята си и отвориха вратата. Кей веднага седна на леглото. Масрин закрачи наоколо, поемайки си дъх. Идеите продължаваха да се сипят и той се затрудняваше да ги пресява.
— Няма да ми повярваш — каза той.
— Така ли? Можеш да опиташ!
Той й разказа за диваците.
— Дори да ми кажеш, че си бил на Марс — рече Кей, — пак щях да ти повярвам. Нали те видях, като изчезна.
— Куфарът ми! — внезапно извика Масрин, като си спомни как го бе изтървал.
— Остави куфара — каза Кей.
— Трябва да се върна да го взема — каза Масрин.
— Не.
— Наистина трябва. Виж какво, скъпа, това, което се случи, е съвсем ясно. Минах през някакъв пробив във времето, който ме отведе назад в миналото. Сигурно съм попаднал в праисторическите времена, ако се съди по групата посрещачи, с която се сблъсках. Трябва да се върна за куфара.
— Но защо? — попита Кей.
— Защото не мога да позволя да възникне парадокс — Масрин дори не се учуди откъде знаеше всичко това. Естествената му себичност го предпази от догадки за това, как тази мисъл се бе породила в главата му.
— Виж какво — каза той. — Куфарът ми попадна в миналото. В него имам електрическа самобръсначка, няколко панталона с ципове, пластмасова четка за коса, найлонова риза и десетина книги, някои от тях издадени през 1951 година. Имам дори „Западните пътища“ от Етисън — книга за западната цивилизация от 1490 година до наши дни. Съдържанието на този куфар може да послужи като подбуда за диваците да променят собствената си история. А да предположим, че част от тези неща попаднат в ръцете на европейците, след като открият Америка? Как би повлияло това на настоящето?