— Наистина оценявам помощта ви. Можете да оставите дневниците където искате.
— Ако обичате — извика Чарлз, — поставете ги на оня работен плот. — Той посочи мястото над шкафа, където беше прибрал химикалите.
— Това е д-р Майкъл Китингър — каза Елън. — Представиха ме пред него, когато бях горе в администрацията. Той ще се заеме с проучването на „Кансеран“. Предполагам, че аз ще му помагам.
Д-р Китингър протегна на Чарлз късата си ръка с пухкави пръсти и приятелска усмивка разкриви чертите на подпухналото му лице.
— Радвам се да се запозная с вас, д-р Мартел. Чувал съм много хубави неща за вас.
— Обзалагам се, че сте — промърмори Чарлз.
— Каква разкошна лаборатория — каза д-р Китингър, пусна ръката на Чарлз и се прехласна по внушителната редица от съвременна апаратура. Лицето му светна като на петгодишно дете по Коледа. — Боже мой! Ултразвукова центрофуга „Пиърсън“. И просто не мога да повярвам… сканиращ електронен микроскоп „Диксън“. Как изобщо можете да напуснете този рай?
— Помогнаха ми — каза Чарлз, поглеждайки към Елън.
Елън отбягна настойчивия поглед на Чарлз.
— Бихте ли имали нещо против, ако само поразгледам наоколо? — попита ентусиазирано д-р Китингър.
— Да! — каза Чарлз. — Ще имам нещо против.
— Чарлз? — каза Елън. — Д-р Китингър се опитва да се държи приятелски. Д-р Морисън предложи той да слезе тук.
— Изобщо не ме е грижа — каза Чарлз. — За следващите два дни това все още е моята лаборатория и искам всички да излязат вън. Всички! — Чарлз повиши тон.
Елън незабавно се подчини. Направи жест на д-р Китингър и двамата бързо напуснаха.
Чарлз сграбчи вратата и с ненужна сила я затръшна. Остана за момент така, със силно стиснати юмруци. Знаеше, че сега вече беше направил изолацията си пълна. Призна в себе си, че нямаше защо да се противопоставя на Елън, нито на бъдещия си заместник. Но най-много го тревожеше мисълта, че неразумното му поведение сигурно щеше да бъде докладвано пред администрацията и имаше опасност да му отрежат двата дни, които му оставаха в лабораторията. Реши, че ще трябва да ускори работата. Всъщност трябваше да нанесе удара още тази нощ.
Подновявайки работата си с още по-голяма решимост, той за още един час успя да подреди лабораторията така, че всичко, което му трябваше, беше складирано само в един шкаф.
Минаваше три часа и уличното движение в Бостън започваше да се трупа преди върховия час. Чарлз се намери заобиколен от бизнесмени, които рискуваха живота си, за да се доберат до Шосе 93, преди „Мемориал“ и „Сороу драйв“ да се задръстят от коли.
Първата спирка на Чарлз беше на „Чарлз Ривър Парк Плаца“ и клона на Първа Национална Банка. Вицепрезидентът, с когото Чарлз бегло се познаваше, отсъстваше, така че му се наложи да разговаря с млада жена, която никога не беше виждал. Той усети, че го наблюдава подозрително, забелязвайки измърсеното му палто и лицето, небръснато от един ден и половина.
Чарлз я успокои, като й каза: „Аз съм учен. Ние винаги се обличаме малко…“ — нарочно не довърши изречението.
Банковата служителка кимна разбиращо, въпреки че й трябваше малко време, докато сравни сегашния вид на Чарлз със снимката от шофьорската му книжка. Явно задоволена от сравнението, тя попита Чарлз дали иска чек. Той помоли за заем в брой.
— В брой? — Леко разтревожена, служителката се извини и изчезна в канцеларията отзад, за да позвъни за мнението на заместник-директора на клона. Когато се върна, носеше тридесет нови стодоларови банкноти.
Чарлз изкара колата си от паркинга и започна да си пробива път през вече задръстената търговска част, зад „Филейнс“ и „Джордан Марш“. Паркира колата с включени мигачи на втори ред и бързо влезе в един спортен магазин, където го познаваха добре. Купи сто пълнителя за автоматична стрелба на дванадесеткалибровата си ловджийска пушка.
— За какво ти е това? — добродушно попита продавачът.
— За патици — отговори Чарлз с тон, с който се надяваше да обезкуражи всеки по нататъшен разговор.
— Мисля, че сачми калибър четири или пет ще бъдат по-добри — посъветва продавачът.
— Искам калибър две — лаконично отговори Чарлз.
— Знаете, че не е сезонът за патици — каза продавачът.
— Да, зная — каза Чарлз.
Чарлз плати за пълнителите с нова стодоларова банкнота.
Обратно в колата, той се запровира през тесните бостънски улици. Тръгна по пътя, по който беше дошъл, и направи третото си спиране на ъгъла на „Чарлз“ и „Кеймбридж стрийт“. Без да се интересува от последиците, изтегли колата по средата на островчето за безопасност и я паркира там, точно под сградата на МБТА. Отново я остави със светнати мигачи.