Всички изгледаха Катрин като че тя беше дете. Тя отвърна на погледите им и вдигна вбесена ръце.
— Исусе Христе!
Уилям се обърна към заместник-управителя:
— Има ли някакво място в болницата, където някой би могъл да отведе детето? — попита той.
— Има много временни скривалища — съгласи се управителят. — Но няма такова място, където да не бъдат намерени.
— Добре — каза Уилям. — Да предположим, че бащата е този, който е взел детето. Защо?
— Защото не беше съгласен с метода на лечение — каза Катрин. — По тази причина беше присъдено временното настойничество: така че лечението да продължа. За нещастие съпругът ми преживя големи неприятности, не само поради болестта на детето, но и в работата си.
Уилям подсвирна:
— Щом не му харесвало лечението тук — каза той, — какво тогава е искал? Магическо лечение?
— Не ми е казвал — каза Катрин, — но зная, че не се интересува от магии.
— Имали сме няколко такива случаи с магьосничество — каза Уилям, игнорирайки последното изявление на Катрин. Обръщайки се към партньора си Майкъл Грейди, добави: — Помниш ли онова хлапе, което замина за Мексико?
— Естествено, да — каза Майкъл.
Обръщайки се отново към групата, Уилям каза:
— Имаме известен опит с родители, които търсят нетрадиционно лечение за децата си. Мисля, че ще е добре да уведомим летищата. Може да са на път да напуснат страната.
Д-р Кайцман пристигна, предизвикващ вихрушка от нервни реакции. Катрин изпита огромно облекчение да го види. Той незабавно се превърна в централната фигура в групата и поиска точен отчет за всичко. Пол Мансфорд и дежурната сестра обединиха усилията си, за да му представят бърз доклад.
— Това е ужасно! — каза д-р Кайцман, намествайки нервно очилата си. — Звучи ми така, като че д-р Чарлз Мартел съвсем определено е пострадал от някакъв вид нервен срив.
— Колко дълго ще живее малкото момиче без лекарства? — попита Уилям.
— Трудно е да се каже. Дни, седмици, най-много месец. Имаме още няколко лекарства, които да опитаме върху детето, но е добре да го направим по-скоро. Все още има шанс за ремисия.
— Добре, да пристъпим направо към въпроса — каза Уилям. — Аз ще довърша докладната и ще я предам на детективите незабавно.
Когато двамата полицаи излизаха от болницата половин час по-късно, Майкъл Грейди се обърна към партньора си и каза:
— Каква история! Кара те да се чувстваш ужасно. Дете с левкемия и така нататък.
— Да, наистина. Кара те да се чувстваш благодарен, че собствените ти деца поне са здрави.
— Мислиш ли, че детективите веднага ще се заемат със случая?
— Сега? Ти шегуваш ли се? Тези случаи на настойничество са направо болка в корема. За щастие обикновено се разрешават от само себе си, в рамките на двадесет и четири часа. Както и да е, детективите даже няма да погледнат това до утре.
Те се качиха в патрулиращата кола, съобщиха координатите си по радиото и потеглиха от паркинга.
Катрин отвори очи и се огледа смутена наоколо. Разпозна жълтите пердета, бялото бюро с дантеленото каренце и колекцията от разни сувенири, розовата безвкусица, която се беше удвоила наред с бюрото й от гимназиалните класове, учебниците й върху лавицата и пластмасовият кръст, който беше получила за конфирмацията си. Знаеше, че това е нейната предишна стая и че майка й беше запазила всичко, след като тя замина за колежа. Това, което я смущаваше, беше защо всъщност е тук. Разтърси глава, за да се освободи напълно от въздействието на сънотворните таблетки, които д-р Кайцман беше настоял да изпие. Навеждайки се, успя да достигне часовника си и се съсредоточи да разгадае цифрите. Не можеше да повярва. Беше дванадесет без четвърт. Дори това беше по-късно, отколкото беше възнамерявала да спи.
Намятайки стар плисиран халат, Катрин забърза към кухнята, усещайки аромат на прясно изпечени бисквити и на бекон. Когато влезе, майка й вдигна поглед, радостна, че дъщеря й е вкъщи, без значение по каква причина.
— Чарлз обаждал ли се е? — попита Катрин.
— Не, но ти приготвих хубава закуска.
— Някой друг обаждал ли се е? От болницата? От полицията?
— Никой не е звънял. Така че успокой се. Направих ти любимата закуска. Бисквити с бакпулвер.
— Не мога да ям — каза Катрин, трескаво обмисляща събитията. Но не беше толкова погълната от мислите си, та да не забележи внезапното помръкване на лицето на майка си. — Е, може би малко бисквити.