— Какво… — запита Чарлз.
Катрин се спусна към него, преди да може да каже нещо и обви ръце около шията му. Чарлз я прегърна и й остави малко време да възвърне самообладанието си.
— Катрин! — каза най-накрая, постепенно обхванат от горчивия вкус на страха. Поведението на Катрин подкопаваше предположението му, че е апандисит, операция или нещо обикновено.
Ужасяващ, неканен спомен нахлу в мислите на Чарлз: денят, в който научи за лимфомата на Елизабет.
— Катрин — каза той по-остро. — Катрин! Какво се е случило! Какво става с теб?
— Вината е моя — каза Катрин. В момента, в който заговори, започна да плаче. Чарлз усещаше тялото й да трепери от силата на сълзите. Почака, а очите му се плъзнаха по стаята, забеляза портрета на Хипократ на стената срещу книгите, красивия паркет на пода, Нелсоновия учебник по педиатрия на масата.
— Катрин — отново каза Чарлз. — Моля те, кажи ми какво става. За какво си виновна?
— Трябваше да доведа Мишел по-рано. Зная, че трябваше. — Гласът на Катрин заглъхваше от хлиповете.
— Какъв е проблемът с Мишел? — попита Чарлз. Почувства как паника пристяга гърдите му. Имаше ужасно усещане, че преживява нещо, което вече се е случвало.
Катрин стисна по-здраво ръце около шията му, като че ли той беше единственото й спасение. Цялото самообладание, което беше успявала да запази преди идването му, изчезна.
Използвайки почти цялата си сила, Чарлз успя да се освободи от прегръдката й. И след като го направи, тя като че ли рухна. Заведе я до един стол, където тя се отпусна като изпомпан балон. После седна до нея.
— Катрин, трябва да ми обясниш какво става.
С усилие Катрин вдигна глава, сините й очи плуваха в сълзи. Отвори уста да каже нещо, но вратата се отвори и д-р Джордан Уайли влезе в стаята.
Чарлз, с ръце все още на раменете на Катрин, се обърна при шума на затварящата се врата. Когато видя д-р Уайли, се изправи и се вгледа в лицето му, търсейки обяснение на ситуацията. Познаваше д-р Уайли почти от двадесет години. Отношенията им бяха по-скоро професионални, отколкото приятелски и датираха от времето, когато Чарлз беше студент по медицина.
Уайли му беше наставник по педиатрия в трети курс и беше впечатлил Чарлз с огромните си познания, интелигентност и чувственост. По-късно, когато Чарлз се нуждаеше от педиатър, той потърси услугите му.
— Хубаво е да те видя отново, Чарлз — каза д-р Уайли, поемайки ръката му. — Съжалявам, че трябваше да се случи при толкова тежки обстоятелства.
— Вероятно би могъл да ми кажеш какви са тези трудни обстоятелства — каза Чарлз, стараейки се с нотката на раздразнение да прикрие страховете си.
— Не ти ли казаха? — попита д-р Уайли.
Катрин поклати глава.
— Може би е по-добре да изляза за малко — каза д-р Уайли.
Той тръгна към вратата, но Чарлз сложи ръка на рамото му.
— Мисля, че ти трябва да ми кажеш за какво е всичко това — каза той.
Д-р Уайли погледна към Катрин и тя кимна утвърдително. Вече не плачеше, но знаеше, че ще й бъде трудно да говори.
— Добре — каза д-р Уайли, обръщайки се отново към Чарлз. — Отнася се до Мишел.
— Това го разбрах — каза Чарлз.
— Защо не седнеш? — каза д-р Уайли.
— А ти защо просто не ми кажеш? — каза Чарлз.
Д-р Уайли спря поглед на Чарлз. Забеляза, че се е състарил много след студентските години и изпитваше съжаление, че трябва да стане предвестник на още неприятности, още страдание; това беше едно от малкото лекарски задължения, които д-р Уайли ненавиждаше.
— Мишел има левкемия, Чарлз.
Устата на Чарлз бавно се отвори. Сините му очи заблестяха, сякаш беше изпаднал в транс. Не помръдваше нито един мускул; дишането му спря. Сякаш новината на д-р Уайли освободи порой от прогонени спомени. Отново и отново, Чарлз чуваше думите: „Съжалявам, че трябва да ви съобщя, д-р Мартел, но съпругата ви, Елизабет, има агресивна лимфома… ужасно съжалявам да ви съобщя, че съпругата ви не се поддава на лечение… Д-р Мартел, съжалявам, че трябва да ви кажа, но съпругата ви навлезе в последна фаза на левкемия… Д-р Мартел, ужасно съжалявам, че трябва да ви съобщя, че съпругата ви почина преди няколко минути…“.
— Не! Това не е истина. Не е възможно! — изкрещя Чарлз с такава ярост, че д-р Уайли и Катрин се сепнаха.
— Чарлз… — започна д-р Уайли, като протегна ръка и я сложи на рамото на Чарлз.