Със светкавично движение Чарлз блъсна ръката на д-р Уайли.
— Не си позволявай да се държиш покровителствено с мен!
Забравяйки сълзите си, Катрин скочи и хвана ръката на Чарлз, докато д-р Уайли отстъпи назад изненадан.
— Всичко това не е ли някаква тъпа шега? — процеди Чарлз, отхвърляйки ръката на Катрин.
— Не е шега — каза д-р Уайли. Говореше тихо, но строго. — Чарлз, зная, че ти е трудно, особено след това, което се случи с Елизабет. Но трябва да се овладееш. Мишел има нужда от теб.
В главата на Чарлз беше наистина хаос от недовършени мисли и чувства. Бореше се в себе си, опитваше се да подреди мислите си.
— Какво те кара да мислиш, че Мишел има левкемия? — Каза го бавно, с огромно усилие.
Катрин се върна на стола си.
— Диагнозата е окончателна — тихо каза д-р Уайли.
— Какъв вид анемия? — попита Чарлз, прокарвайки пръсти през косата си, загледан навън през прозореца, към тухлената стена наблизо. — Лимфоцитна?
— Не — каза д-р Уайли. — Съжалявам, че трябва да го съобщя, но е остра миелобластична.
Съжалявам, че трябва да го съобщя… съжалявам, че трябва да го съобщя… опорна медицинска фраза, към която лекарите прибягваха, когато не знаеха какво друго да направят и която звучеше така неприятно в мислите на Чарлз. Съжалявам да ви съобщя, че жена ви почина… Беше като нож, забиващ се право в сърцето.
— Циркулиращи левкемични клетки? — попита Чарлз, заставяйки интелигентността си да се пребори със спомените си.
— Съжалявам да го съобщя, но има — каза д-р Уайли.
— Броят на белите й кръвни телца е над петдесет хиляди.
В стаята се възцари гробна тишина.
Внезапно Чарлз започна да крачи. Движеше се с бързи стъпки, а ръцете му се блъскаха една в друга, сякаш бяха врагове.
— Една диагноза за левкемия не може да бъде сигурна, докато не се направи анализ на костния мозък — рязко каза Чарлз.
— Беше направен — каза д-р Уайли.
— Не е възможно — отсече Чарлз. — Не съм давал съгласието си.
— Аз го направих — каза Катрин с колеблив глас, изплашена, че може да не е имала право.
Без да обръща внимание на Катрин, Чарлз продължи да гледа застрашително д-р Уайли.
— Искам сам да видя натривките.
— Пробите вече бяха анализирани от хематолог — каза д-р Уайли.
— Не ме интересува — каза Чарлз. — Искам да ги видя.
— Както желаеш — каза д-р Уайли.
Помнеше Чарлз като импулсивен, но старателен и задълбочен студент. Явно не беше се променил. Въпреки че д-р Уайли знаеше колко е важно за Чарлз да се убеди сам в диагнозата, би предпочел в този момент да поговори за начина на лечение на Мишел.
— Последвай ме — каза накрая той и поведе Чарлз надолу по коридора.
Веднага щом отвориха вратата на приемната, за да тръгнат по коридора, чуха какофонията от разплакани деца. Катрин, несигурна в началото какво да прави, бързо ги последва.
На отсрещния край на коридора влязоха в тясна стая, която служеше за малка клинична лаборатория. Имаше място точно за един работен плот и няколко високи стола до него. Един рафт с проби от урина придаваше на стаята малко подозрителна миризма. Едно луничаво момиче с мръсна бяла престилка почтително слезе от стола и прекъсна рутинните си анализи на урина.
— Насам, Чарлз — каза д-р Уайли, приближавайки се до покрит микроскоп. Свали пластмасовия капак. Беше бинокулярен „Цайс“.
Чарлз седна, настрои окулярите и включи светлината. Д-р Уайли отвори съседното чекмедже и извади класьор с взети проби. Той внимателно взе едно от стъкълцата с намазки, като се стараеше да докосва само ръбовете. Когато го подаде на Чарлз, очите им се срещнаха. За д-р Уайли Чарлз имаше вид на притиснато в ъгъла, изплашено до смърт животно.
С лявата си ръка Чарлз пое стъкълцето между палеца и показалеца си. В центъра на подложката, под още едно предпазно стъкълце, се виждаше нещо, прилично на съвсем безвредно петънце. На долната част на подложката имаше надпис: „МИШЕЛ МАРТЕЛ #882673 КОСТЕН МОЗЪК“. Ръката на Чарлз трепереше, когато положи подложката на статива и капна масло върху покривното стъкло. Наблюдавайки от страна, той снижи масления обектив, докато краят му докосна капката и се потопи в нея.
Поемайки дълбоко въздух, Чарлз се наведе над окулярите и сковано започна да издига тръбата на уреда. Изведнъж, от неясната в началото картина, пред погледа му изпъкна цяло множество от бледосини клетки, което спря дъха му и накара кръвта му да забие лудо в слепоочията. Вълна от страх, толкова истински, като че ли пред погледа му се беше изправила собствената му смъртна присъда, премина като шок през цялото му тяло. Вместо обикновеното присъствие на клетки във всичките им фази на съзряване, костния мозък на Мишел беше почти изцяло подменен от огромни, необособени клетки с точно толкова огромни, неестествени ядра, съдържащи множества от зародиши. Скова го чувството на тотална паника.