— Мисля, ще се съгласиш, че е доста показателно — каза тихо д-р Уайли.
С трясък Чарлз скочи на крака, събаряйки стола. Ослепи го необуздан гняв, гняв, трупан от вбесяващата сутрин и сега окончателно възпламенен от болестта на Мишел.
— Защо? — изкрещя той на д-р Уайли, сякаш педиатърът беше част от насочен срещу него заговор. Сграбчи в шепа ризата му и го разтърси яростно.
Катрин се спусна между двамата мъже, обвивайки отчаяно ръце около съпруга си.
— Чарлз, спри! — изкрещя ужасена, разтреперана да не загубят единственият човек, от когото знаеше, че ще се нуждаят. — Д-р Уайли няма вина! Ако някой е виновен, това сме ние!
Сякаш събуждащ се от сън, Чарлз смутено пусна ризата на д-р Уайли, оставяйки папийонката на изненадания педиатър да виси под остър ъгъл. Наведе се и вдигна стола, после отново се изправи и закри лицето си с ръце.
— Въпросът не е във вината — каза д-р Уайли, нервно опипвайки папийонката си. — Въпросът е как да се погрижим за детето.
— Къде е Мишел? — попита Чарлз.
Катрин не пусна ръката му.
— Вече беше приета в болницата — каза д-р Уайли. — В крило „Андерсън 6“, с чудесен екип от сестри.
— Искам да я видя. — Гласът на Чарлз беше много слаб.
— Сигурен съм, че искаш — каза д-р Уайли. — Но първо трябва да обсъдим лечението й. Слушай, Чарлз… — Д-р Уайли протегна ръка до го докосне, но се отказа. Яростта на Чарлз го беше разстроила. Затова сложи ръце в джобовете си. — Тук при нас, в педиатрията, работи един от най-големите световни специалисти по левкемия у деца, д-р Щефан Кайцман, и с позволението на Катрин, вече се свързах с него. Мишел е много болно малко момиче и колкото по-скоро педиатър-онколог се заеме със случая, толкова по-добре. Той се съгласи да се срещне с нас веднага, щом пристигнеш. Мисля, че трябва да говорим с него, а после да видиш Мишел.
В началото Катрин не беше много сигурна за д-р Щефан Кайцман. Външно, той изглеждаше пълна противоположност на д-р Уайли. Беше дребен, младолик мъж, с голяма глава и гъста, тъмна, къдрава коса. Носеше очила без рамки върху тънък нос, върху който ясно се открояваха разширени пори. Поведението му беше рязко, маниерите нервни и имаше особени тикове, появяващи се, когато не говореше. Съвсем внезапно горната му устна се присвиваше, като оголваше покритите му с коронки зъби и разширяваше ноздрите му. Това траеше само за миг, но имаше смущаващ ефект върху хората, които го срещаха за първи път. Но той беше самоуверен и говореше властно и убедително, което породи доверие у Катрин.
Сигурна, че няма да запомни това, което ще им кажат, Катрин извади малък бележник и химикал. Смущаваше я фактът, че Чарлз явно не слушаше. Вместо това гледаше през прозореца очевидно заинтересован от колите, които бавно си проправяха път по Лонгууд авеню. Североизточният вятър беше докарал арктически въздух над Бостън и смесицата от лек дъжд и снежец се беше превърнала в силен снеговалеж. Катрин се успокои, че Чарлз беше тук, за да поеме контрол, защото самата тя се чувстваше неспособна. Но той се държеше странно: ядосан в един момент, разсеян в следващия.
— С други думи — обобщи д-р Кайцман, — диагнозата остра миелобластична левкемия, е потвърдена извън всякакво съмнение.
Чарлз рязко извърна глава и огледа стаята. Той разбираше, че едва успява да контролира чувствата си и му беше трудно да се концентрира върху това, което имаше да казва Кайцман. Ядосан, той имаше усещането, че е прекарал цялата сутрин, гледайки как разни хора подкопават неговата устойчивост, разбъркват живота му, унищожават семейството му, ограбват отново намереното му щастие. В основата си знаеше, че съществува огромна разлика между Морисън и Ибанез, от една страна, и Кайцман от друга, но в момента те възбуждаха една и съща сляпа ярост. На Чарлз му беше изключително трудно да повярва, че Мишел е болна от левкемия, при това от възможно най-лошата разновидност, най-фаталната. Той вече беше преминал през един такъв ад; сега беше ред на някой друг.
Слушайки без особено внимание, Чарлз наблюдаваше д-р Щефан Кайцман, който беше възприел оня типичен снизходителен маниер на лекар, диктуващ положението и милостиво подаваше късчета от информация, като че ли изнасяше лекция. Очевидно, Кайцман вече много пъти беше преживял такива сцени и клишетата му от рода на „Съжалявам, че трябва да ви съобщя, но…“ звучаха изтъркано, неубедително. Чарлз изпита тревожното чувство, че човекът като че ли се наслаждаваше на положението — не по начина, по който би се радвал на добър филм или вечеря, а по по-приглушен, самодоволен начин: той беше в центъра на вниманието в една криза. Отношението на доктор Кайцман изостри още повече опънатите нерви на Чарлз, който, при това, беше повече от добре запознат с общия материал, изтъкван от доктора. Чарлз направи усилие да запази мълчание, а през съзнанието му една след друга, като на калейдоскоп преминаваха картини от детството на Мишел.