— И за да ви избавя от неминуемото чувство на вина — продължи д-р Кайцман, оголвайки зъби в една от невротичните си гримаси, — искам да подчертая, че причината и датата на зараждането на левкемия от типа, който е засегнал Мишел, са неизвестни. Родителите не би трябвало да се опитват да обвиняват специфични събития, евентуално предизвикали болестта. Целта ще бъде да лекуваме случая и да доведем състоянието до ремисия (отслабване на кризата). Имам удоволствието да ви съобщя, че имаме много добри резултати при остра миелобластична левкемия; нещо, с което не бихме могли да се похвалим преди десет години. Сега сме в състояние да постигнем ремисия в около осемдесет процента от случаите.
— Чудесно — каза Чарлз, проговаряйки за пръв път. — Но за разлика от петгодишните периоди на лечение, които сте успели да постигнете при други форми на левкемия, можете ли да ни кажете колко дълго продължава ремисията при формата на левкемия, проявила се при Мишел? — Прозвуча така, като че ли Чарлз се стремеше да подведе Кайцман към незабавното разкриване на най-лошата новина.
Кайцман намести очилата си и прочисти гърлото си.
— Д-р Мартел, известно ми е, че знаете повече за болестта на дъщеря си, отколкото другите родители, с които се срещам. Но тъй като вашата област не е точно левкемия у децата, аз нямам никаква представа какво точно знаете и какво не. Ето защо сметнах, че е най-добре да проведем тази дискусия така, като че не знаете нищо. А дори и вече да сте запознати с тези факти, вероятно те са полезни за мисис Мартел.
— Защо не отговорите на въпроса ми? — каза Чарлз.
— Мисля, че по-целесъобразният подход е да се съсредоточим върху постигането на ремисия — каза д-р Кайцман. Нервните му тикове бяха зачестили. — Опитът ми е показал, че при напредъка в хемотерапията към левкемията трябва да се подхожда на база ден за ден. Наблюдавали сме някои изключителни ремисии.
— Освен при типа на Мишел — контрира го Чарлз. — Хайде, кажете ни какви са вероятностите за петгодишно оцеляване при остра миелобластична левкемия.
Д-р Кайцман отмести поглед от предизвикателните очи на Чарлз и се спря върху изплашеното лице на Катрин. Тя беше спряла да записва и го гледаше втренчено. Д-р Кайцман разбираше, че срещата протича зле. Хвърли поглед към д-р Уайли за подкрепа, но д-р Уайли беше свел глава и наблюдаваше как палеца му си играе с другите пръсти. Стараейки се да избягва очите на Чарлз, д-р Кайцман каза тихо:
— Петгодишното оцеляване не е значително при остра миелобластична левкемия, но не е невъзможно.
— Сега вече се доближавате до истината — каза Чарлз, скачайки на крака и навеждайки се над бюрото на д-р Кайцман. — Но за да бъдем още по-точни, средният период на живот при остра миелобластична левкемия, в случай че се постигне ремисия, е само една, до две години. А в случая с Мишел, с циркулиращите левкемични клетки, шансовете й за ремисия са много по-малки от осемдесет процента. Няма ли да се съгласите, д-р Кайцман?
Сваляйки очилата си, д-р Кайцман се опита да прецени как най-добре да формулира отговора си.
— Има известна истина в това, което казвате, но това не е конструктивен начин, по който да се разглежда болестта. Има много променливи величини.
Чарлз рязко отиде до прозореца и загледа мръсния сняг, който прелиташе край него.
— Защо не кажете на мисис Мартел колко живот остава на пациентите, които не реагират на лечението, които не достигат до ремисия…
— Не съм сигурен колко добро би… — започна д-р Кайцман.
Чарлз се обърна.
— Какво добро? Вие смеете да питате? Аз ще ви кажа какво добро допринася. Най-лошото нещо около болестите е несигурността. Човешките същества са способни да се приспособят към всичко, стига да го знаят. Безнадеждното лутане е нещото, което подлудява хората.