Чарлз закрачи бързо към бюрото на д-р Кайцман, докато говореше. Забелязвайки бележника на Катрин, той го грабна и го захвърли в кошчето за отпадъци.
— Не се нуждаем от записки на тази среща! Това не е, по дяволите, лекция! Освен това зная напълно достатъчно за левкемията. — Когато се обърна отново към д-р Кайцман, лицето на Чарлз пламтеше. — Хайде, д-р Кайцман, кажете ни за тези, които не реагират на лечението.
Кайцман се облегна в стола си, а ръцете му сграбчиха ръба на бюрото, като че ли се готвеше за схватка.
— Не е добро — накрая каза той.
— Не е достатъчно — отсече Чарлз. — Изразете се по-точно.
— Добре! — каза д-р Кайцман. — Седмици, месеци, в най-добрия случай.
Чарлз не отговори. След като успешно беше вкарал д-р Кайцман в ъгъла, внезапно загуби интерес. Отпусна се бавно на стола си.
Превъзмогвайки серия тикове, лицето на д-р Кайцман се успокои и той размени съчувствени погледи с д-р Уайли. Обръщайки се отново към Катрин, той възобнови препоръките си.
— Сега, да се върнем на това, което ви говорех. Най-добре е да се опитваме да мислим за левкемията, като за не фатална болест и да приемаме всеки ден такъв, какъвто идва.
— Все едно да казвате на човек с примка около шията, да не мисли за смъртта — промърмори Чарлз.
— Д-р Мартел — рязко каза д-р Кайцман, — тъй като сте лекар, очаквам от вас реакцията ви към тази криза да бъде значително по-различна.
— Лесно е да се реагира по-различно — каза Чарлз, — когато не е засегнат някой от собственото ви семейство. За нещастие, веднъж вече преживях това.
— Мисля, че би трябвало да обсъдим терапията — предложи д-р Уайли, намесвайки се за първи път.
— Съгласен съм — каза д-р Кайцман. — Трябва да започнем лечението колкото е възможно по-скоро. Всъщност, бих искал да започне още днес, веднага след като приключат базисните изследвания. Но разбира се, ще имаме нужда от разрешение, за да лекуваме, поради естеството на лекарствата.
— Пред тези нищожни шансове за ремисия, убеден ли сте, че си струва да подлагате Мишел на страничните ефекти? — Чарлз говореше по-спокойно сега, но пред очите му беше непрекъснато Елизабет в онези последни месеци, с ужасните спазми в корема, гадене, окапване на косата… Той затвори очи.
— Да, убеден съм — твърдо каза д-р Кайцман. — Мисля, че отдавна сме доказали значителните си успехи в лекуването на левкемия у деца.
— Това е абсолютна истина — потвърди д-р Уайли.
— Имахте успехи — съгласи се Чарлз, — но за нещастие, в типове левкемия, различна от тази при Мишел.
Погледът на Катрин се стрелкаше от Чарлз към Кайцман, към Уайли. Тя очакваше и искаше единодушие, върху което да изгради надеждите си. Вместо това не усещаше нищо друго, освен противоречия и враждебност.
— Е — каза д-р Кайцман, — аз вярвам в енергичното третиране на всички случаи, независимо какви са шансовете за ремисия. Всеки пациент заслужава шанса да живее, независимо от цената. Всеки ден, всеки час е ценен.
— Въпреки че пациентът би предпочел по-скоро да свършат страданията му? — каза Чарлз, припомняйки си последните дни на Елизабет. — Когато шансовете за ремисия, да не говорим за излекуване, са по-малко от двадесет процента, не зная дали си струва да подлагаме едно дете на допълнителна болка.
Д-р Кайцман рязко се изправи, избутвайки стола си.
— Ние явно виждаме стойността на живота по различни начини. Аз вярвам, че хемотерапията е забележително оръжие срещу рака. Но вие имате право на собствено мнение. Както и да е, изглежда ясно, че бихте предпочели да намерите друг онколог за лечението на дъщеря си. Желая ви успех!
— Не! — Извика Катрин и скочи от стола си, ужасена от перспективата да бъде изоставена от д-р Кайцман, когото д-р Уайли беше препоръчал като най-добрия специалист. — Д-р Кайцман, имаме нужда от вас, Мишел се нуждае от вас!
— Не мисля, че съпругът ви споделя вашето мнение, мисис Мартел — каза д-р Кайцман.
— Напротив — каза Катрин. — Той просто е разстроен. Моля ви, д-р Кайцман! — Обръщайки се към Чарлз, Катрин обви ръка около шията му. — Чарлз, моля те! Не можем да се борим срещу това сами. Ти каза тази сутрин, че не си педиатър. Имаме нужда от д-р Кайцман и д-р Уайли.
— Мисля, че би трябвало да се съгласиш — подкрепи я и д-р Уайли.
Чарлз сякаш се смали под тежестта на тъжното си безсилие. Той знаеше, че не може да се грижи за Мишел, независимо че беше убеден колко неподходящ за болестта й бе предлаганият от д-р Кайцман метод. Не беше в състояние да й предложи нищо, а мислите му бяха така объркани, чувстваше се толкова претоварен.