На път към асансьора Чарлз се постара да се овладее. Никога преди не беше изпитвал толкова противоречиви чувства. От една страна, нямаше търпение да види дъщеря си, да я прегърне, да я защити; а от друга — срещата го ужасяваше, защото ще трябва да свиква с диагнозата й. А в това отношение той знаеше прекалено много. Мишел щеше да разбере по лицето му.
Асансьорът спря. Вратите се отвориха. Пред тях се виеше светлосиния коридор с картини на животни по стените, които изглеждаха като залепени. Гъмжеше от деца по пижами, сестри, родители и дори група работници, скупчени около някаква стълба.
Д-р Уайли ги поведе надолу по коридора, заобикаляйки стълбата и отминавайки оживената стая на сестрите. Когато старшата сестра ги забеляза, излезе иззад бюрото си, натрупано с медицински картони и побърза да ги настигне.
Чарлз наведе глава към пода и заразглежда краката си. Като че ли разглеждаше друг човек. Катрин вървеше до него, с ръка пъхната под лакътя му.
Мишел беше в единична стая, в същия бледосин цвят като коридора. На лявата стена, до вратата за тоалетната, имаше голям, танцуващ хипопотам. На отдалечения край беше закритият с перде прозорец. Отдясно имаше гардероб, бюро, нощна масичка и стандартно болнично легло. Над единия край на леглото стоеше поставка от неръждаема стомана, върху която беше окачен пластмасов плик, както и бутилка за венозно преливане. Пластмасовите тръбички се спускаха надолу и достигаха малко под рамото на Мишел. Тя обърна глава, когато ги чу да влизат.
— Здравей, фъстъче — жизнерадостно каза д-р Уайли. — Виж кого съм ти довел.
В момента, в който видя дъщеря си, страховете на Чарлз изчезнаха и бяха изместени от вълна на нежност и загриженост. Той се спусна към нея и я взе в прегръдките си, притисна лицето си в нейното. Тя отговори, обвивайки ръце около шията му.
Катрин пристъпи от другата страна на леглото. В един миг тя успя да улови погледа на Чарлз и видя, че едва сдържа сълзите си. След няколко минути той неохотно отпусна прегръдката си, внимателно положи главата на Мишел обратно на възглавницата и оправи гъстата й черна коса, така че да застане като ветрило около бледото й лице. Мишел намери ръката на Катрин и я стисна здраво.
— Как си? — попита Чарлз. Страхуваше се, че Мишел може да забележи критичното състояние на чувствата му.
— Сега съм съвсем добре — каза Мишел, явно преизпълнена с радост да види родителите си. Но после лицето й помръкна и обръщайки се към Чарлз, попита: — Вярно ли е, татко?
Сърцето на Чарлз замря. Тя знае, помисли си с тревога. Погледна към д-р Кайцман и се опита да си спомни какво беше казал за подходящия психологически подход.
— Какво дали е вярно? — внимателно попита д-р Уайли, приближавайки се до леглото.
— Татко? — замоли се Мишел. — Вярно ли е, че трябва да остана тук през нощта?
Чарлз премигна, не осъзнавайки в първия момент, че Мишел не го молеше да потвърди диагнозата й. После, когато се убеди, че тя не знае нищо за левкемията, се усмихна облекчено.
— Само няколко дни — каза той.
— Но аз не искам да пропускам училище — каза Мишел.
— Не се тревожи за училището — с нервен смях й отговори Чарлз. Изгледа продължително Катрин, която също успя да се засмее, изкуствено като него. — Важно е да останеш тук няколко дни, за да ти направят изследвания и да разберем каква е причината за треската ти.
— Не искам повече изследвания — каза Мишел, с разширени от ужас зеници. Изтърпяла беше достатъчно болка.
Чарлз се сепна колко мъничко изглеждаше телцето й в болничното легло. Тъничките ръце, подаващи се от широките ръкави на болничната пижама, бяха толкова крехки. Вратът й, който досега му се струваше нормален, сега изведнъж като че ли беше колкото ръката му; тя цялата някак приличаше на нежна, ранима птичка. Чарлз знаеше, че някъде там вътре, в сърцето на костния й мозък, живееше група от собствените й клетки, която беше обявила война на тялото й. И той не можеше да направи нищо, за да й помогне — абсолютно нищо.
— Д-р Уайли и д-р Кайцман ще направят само изследванията, които са неизбежно необходими — каза Катрин, галейки косата на Мишел. — Ти ще трябва да се държиш като голямо момиче.
Думите на Катрин пробудиха покровителствения инстинкт у Чарлз. Той приемаше факта, че не беше в състояние да направи нищо за Мишел, но поне можеше да я предпази от ненужни страдания. Знаеше прекалено добре, че пациенти с редки болести често бяха подлагани на всякакъв вид физически изпитания от приумиците на лекуващия лекар. С дясната си ръка Чарлз завъртя пластмасовата бутилка, така че да види етикета. Плазма. С ръка, все още на бутилката, се обърна към д-р Уайли.