— Чувствахме, че се нуждае от това незабавно — каза д-р Уайли. — Червените й кръвни телца бяха само 20 000.
Чарлз кимна.
— Е, аз трябва да тръгвам — каза д-р Кайцман. Той стисна единия крак на Мишел през одеялото и каза: — Ще се видим по-късно, мис Мартел. Също така, по някое време днес, с теб ще дойдат да поговорят и други лекари. Ще ти преливаме малко лекарства през тази тръбичка, така че дръж ръката си хубаво и не я мърдай.
Чарлз погледна пластмасовата тръба: „Донорубицин“! Заля го нова вълна на ужас, придружена от силното желание да изтръгне любимата си дъщеря от кошмара на болницата. Една безразсъдна мисъл премина през съзнанието му: може би цялата тази трагедия щеше да изчезне, ако отведеше Мишел далеч от всички тези хора.
— Ще бъда на ваше разположение по всяко време, ако желаете да разговаряме — каза д-р Кайцман, тръгвайки към вратата.
Катрин благодари за предложението с усмивка и кимване. Забеляза, че Чарлз не откъсваше поглед от Мишел. Вместо това, той седна на ръба на леглото и прошепна нещо на ухото й. Катрин се молеше мълчанието му да не обиди отново онколога.
— Ще почакам отвън — каза д-р Уайли и последва д-р Кайцман.
Старшата сестра, която през цялото време не беше казала нищо, също излезе.
В коридора д-р Кайцман забави крачка, за да позволи на д-р Уайли да го настигне. Продължиха заедно към стаята на сестрите.
— Мисля, че Чарлз Мартел ще затрудни изключително много случая — каза д-р Кайцман.
— Боя се, че си прав — съгласи се д-р Уайли.
— Ако не беше това нещастно болно дете, щях да го пратя по дяволите — каза д-р Кайцман. — Представи си само тази глупост, да се спре хемотерапията. Господи! Човек би казал, че доктор с неговото положение би бил наясно с успехите, които сме постигнали при хемотерапията, особено при лимфоцитна левкемия и болестта на Ходжкинс.
— Известни са му — каза д-р Уайли. — Просто е ядосан. Обяснимо е, особено като не забравяме, че веднъж вече е преминал през всичко това, когато съпругата му почина.
— Продължавам да не одобрявам поведението му. Той е лекар.
— Но на научна работа — каза д-р Уайли. — Почти от десет години не се занимава с клинични случаи. Не е зле за хора като него да надзъртат с едно око и към клиниката, за да поддържат живо чувството си за реалност. Защото в крайна сметка, медицината е грижата за хората.
Стигнаха до стаята на сестрите и се спряха до бюрото, загледани с невиждащи очи в оживлението около себе си.
— Гневът на Чарлз наистина ме изплаши за момент — каза д-р Уайли. — Помислих, че напълно е загубил контрол.
— Поведението му в моята канцелария не беше много по-добро — каза д-р Кайцман, поклащайки глава. — Сблъсквал съм се с гняв преди, както, разбира се, и ти, но не такъв. Хората се ядосват на съдбата, а не на лекуващия лекар.
Двамата мъже проследиха с поглед един санитар, който умело маневрираше количка с опериран пациент пред вратите на служебния асансьор. Замълчаха за момент. Количката, пренасяща детето от следоперационната, изчезна в една от стаите и няколко сестри забързано я последваха.
— За същото ли си мислиш, за което и аз? — попита д-р Кайцман.
— Вероятно. Чудя се доколко може да се овладее д-р Чарлз Мартел.
— Значи мислим за едно и също — каза д-р Кайцман. — За онези резки промени в настроението му в моята канцелария.
Д-р Уайли кимна.
— Дори при така сложилите се обстоятелства мисля, че реакциите му не бяха много подходящи. Но той винаги се е държал странно. Живее някъде из забравените кътчета на Ню Хемпшир. Твърди, че било по идея на първата му съпруга, но след смъртта й остана там. А сега втората му съпруга също е принудена да живее на същото място. Не зная. Всеки има свое право на избор, предполагам.
— Новата му съпруга изглежда приятна.
— О, чудесна е. Осинови децата му, държи се с тях като със свои. Когато двамата се ожениха, си помислих, че е отхапала по-голям залък, отколкото може да глътне, обаче тя се приспособи отлично. Отчая се, когато й съобщих, че Мишел има левкемия, но бях почти сигурен, че ще се справи с положението по-добре от Чарлз. Всъщност, затова казах първо на нея.
— Може би трябва да разговаряме само с нея за известно време — предложи д-р Кайцман. — Ти как смяташ?