— Боя се, че ще трябва да преодолеете това — каза д-р Уайли. — Клиничният случай на Мишел може да се окаже много труден.
В този момент тя забеляза Чарлз, който излизаше от стаята. Той също ги видя и тръгна към тях. Катрин изтича да го пресрещне. Те се спряха за момент в мълчалива прегръдка, черпейки сили един от друг. Когато продължиха към д-р Уайли, Чарлз изглеждаше по-спокоен.
— Тя е добро дете — каза той. — Господи! Всичко, което я тревожи, е, че ще трябва да остане тук през нощта. Каза, че иска да си е в къщи сутринта, за да направи портокаловия сок. Можете ли да си представите?
— Чувства се отговорна — каза Катрин. — Преди да дойда аз, тя е била жената в къщата. Страхува се да не те изгуби, Чарлз.
— Учудващо е колко много не знаем за децата си — каза Чарлз. — Попитах я дали ще има нещо против да се върна в лабораторията. Тя каза не, стига ти да останеш при нея, Катрин.
Катрин беше поласкана.
— На път за болницата проведохме малък разговор и за пръв път почувствах, че тя наистина ме приема.
— Тя е щастливка, че те има, Катрин — каза Чарлз. — Аз също. Надявам се, че разбираш и не ми се сърдиш, че те оставям тук. Чувствам се толкова безсилен. Трябва да направя нещо.
— Разбирам — каза Катрин. — И мисля, че си прав. Точно сега не можеш да направиш нищо и ще бъде по-добре да насочиш мислите си другаде. Радвам се да остана. Всъщност, ще се обадя на майка ми. Тя ще дойде и ще се погрижи за някои неща.
Д-р Уайли ги гледаше как се приближават към него, доволен да види откритите им взаимни чувства и подкрепа в трудния период. Фактът, че приемаха и споделяха мъката си, беше здравословен; беше добър признак и го окуражаваше. Той се усмихна, донякъде неспособен да намери думи, когато дойдоха до него. Трябваше да се връща в кабинета си, където знаеше, че е настъпил хаос, но искаше и да остане при тях, в случай че имаха нужда от него.
— Останаха ли ти излишни проби от кръвта на Мишел? — попита Чарлз. Гласът му беше делови, уравновесен.
— Вероятно — отговори д-р Уайли. Не беше очаквал подобен въпрос. Чарлз имаше невероятната способност да го нервира.
— Къде мога да проверя? — запита Чарлз.
— В лабораторията на клиниката — каза д-р Уайли.
— Добре. Да тръгваме. — Чарлз се насочи към асансьора.
— Аз ще остана тук с Мишел — каза Катрин. — Ще се обадя, ако има новини. В противен случай, ще се видим в къщи на вечеря.
— Добре. — Той тръгна, без да се бави.
Смутен, д-р Уайли забърза след него, като кимна за довиждане на Катрин. Успокоението, което беше изпитал по повод поведението на Чарлз, бързо се изпари. Настроението на Чарлз явно изведнъж беше поело в друга насока, нова и озадачаваща. Кръвта на дъщеря му? Е, все пак той беше лекар.
Шеста глава
Хванал здраво епруветката с кръвната проба на Мишел, Чарлз бързо прекоси фоайето на института Уайнбъргър. Не обърна внимание на поздравите на веселата портиерка и на мъжа от охраната и се затича по коридора към лабораторията си.
— Благодаря ти, че се върна — заяде се Елън. — Бих могла да се възползвам от известна помощ при инжектирането на мишките с „Кансеран“.
Чарлз и на нея не обърна внимание, отнасяйки кръвната проба към апарата, който използваха, за да изолират клетъчните компоненти на кръвта. Започна със сложната процедура по настройката на уреда.
Навеждайки се под стъклените рафтове, за да види какво става, Елън ядосано повтори:
— Слушай, казах, че би могъл да ми помогнеш…
Чарлз включи една циркулационна помпа.
Елън избърса ръцете си, заобиколи работната маса, любопитна да разбере какъв беше обектът на явно задълбочения му интерес.
— Приключих с инжектирането на първата партида мишки — каза отново, когато приближи достатъчно, за да е напълно сигурна, че Чарлз я чуваше добре.
— Чудесно — каза Чарлз, без да прояви интерес. Внимателно въведе една измерима част от кръвната проба в апарата. После включи компресора.
— Какво правиш? — Елън проследи всичките му движения.
— Мишел има миелобластична левкемия — каза Чарлз. Произнесе го по такъв спокоен начин, като че ли докладваше прогноза за времето.
— О, не! — ахна Елън. — Чарлз, толкова съжалявам. — Искаше й се да протегне ръка и да го утеши, но се въздържа.
— Удивително, нали? — разсмя се Чарлз. — Ако днешните трагедии бяха приключили само с това, което се случи тук в Уайнбъргър, вероятно просто щях да се разплача. Но и с болестта на Мишел, всичко като че ли е вече малко прекалено. Исусе!