Смехът му звучеше изкуствено, но на Елън й се стори някак неуместен.
— Добре ли си? — попита тя.
— Идеално — отговори Чарлз, като отвори малкия хладилник, където държаха клиничните реагенти.
— Как се чувства Мишел?
— Доста добре точно сега, но няма никаква представа какво я очаква. Мисля, че ще бъде много лошо.
Елън не знаеше какво да каже. Смутено продължи да го наблюдава, докато той довършваше теста си. Накрая успя да каже:
— Чарлз, какво правиш?
— Имам малко от кръвната проба на Мишел. Ще проверя дали нашият метод за изолиране на раков антиген въздейства върху левкемичните й клетки. Това ми дава погрешното впечатление, че правя нещо, за да й помогна.
— О, Чарлз — съчувствено каза Елън. Имаше нещо толкова жаловито в начина, по който призна уязвимостта си. Елън знаеше колко дейна личност бе той, а самият Чарлз й беше разказвал, че най-трудното нещо при болестта на Елизабет е било чувството му за безсилие да й помогне. Как е бил принуден просто да седи и да очаква да умре. А сега и Мишел!
— Реших, че няма да спираме с нашата работа — каза Чарлз. — Ще продължим и едновременно ще работим по изследването на „Кансеран“. Ще работим и нощем, ако се налага.
— Но Морисън настоява много за абсолютното ни съсредоточаване върху „Кансеран“ — каза Елън. — Всъщност, мина оттук, за да подчертае това, докато ти отсъстваше. — За момент Елън се поколеба дали да не му каже истинската причина за посещението на Морисън, но след всичко друго, което се беше случило, се побоя.
— Последното, което ме интересува, е какво казва Морисън. С болестта на Мишел ракът отново се превърна за мен в нещо повече от чисто метафизичен проблем. Нашата работа е много по-перспективна, отколкото създаването на още един хемотерапевтичен препарат. Освен това Морисън дори не е необходимо да знае какво вършим. Ще завършим работата по „Кансеран“ и той ще е щастлив.
— Не съм сигурна дали разбираш до каква степен ръководството разчита на „Кансеран“ — каза Елън. — Наистина не мисля, че е добре да им се противопоставяме в този случай, още повече, че мотивът е личен интерес.
Чарлз се вцепени за момент, после избухна. С такава сила стовари отворената си длан върху плочките на работната маса, че от горните рафтове паднаха няколко колби.
— Достатъчно! — изкрещя той едновременно с оглушителния звук от удара си. — Писна ми от хора, които ми казват какво да правя. Ако не искаш да работиш с мен, просто се измитай оттук!
Чарлз рязко се обърна и се зае отново с работата си, нервно прокара ръка през разрошената си коса. Работи известно време мълчаливо, после, с гръб към Елън, каза:
— Не стой само ей така, подай ми надписаните радиоактивни нуклеотиди.
Елън отиде до шкафа, където съхраняваха радиоактивните материали. Докато отключваше вратата, забеляза, че ръцете й треперят. Очевидно, Чарлз едва се контролираше. Запита се какво трябваше да каже на д-р Морисън. Беше сигурна, че иска да му каже нещо, защото когато се успокои от уплахата си, гневът й нарасна. Нямаше извинение за Чарлз да се държи с нея по този начин. Тя не му беше слугиня.
Донесе химикалите и ги нареди върху плота.
— Благодаря — каза той просто, като че ли нищо не се беше случило. — Веднага щом получим някои В-лимфоцити, искам да ги поставим в инкубация с някои от белязаните нуклеотиди и с известен брой левкемични клетки.
Елън кимна. Не можеше да върви в крак с толкова бързи емоционални промени.
— Докато пътувах насам, ме осени една идея — продължи Чарлз. — Най-голямата загадка в работата ни е този блокиращ фактор и неспособността ни да предизвикаме реакция на антитяло, към раковия антиген в болното от рак животно. Е, имам една идея: опитвах се да намеря начин да спестим време. Защо не инжектираме раковия антиген в сродно животно, незаразено с рак, където ще сме абсолютно сигурни, че ще има реакция на антитела? Какво мислиш по това?
Елън изпитателно се вгледа в лицето му. Само в рамките на няколко секунди той беше претърпял метаморфозата от разярено дете, до отдаден на работата си учен. Елън предположи, че това беше неговият начин да се пребори с трагедията с Мишел.
Без да изчака отговор, Чарлз продължи:
— Веднага щом незаразеното с рак животно стане имунно към раковия антиген, ще изолираме Т-лимфоцитите, причинили тази реакция, ще пречистим протеина на трансферния фактор и ще пренесем придобитата чувствителност към болното от рак животно. Всичко е така фундаментално просто, че не разбирам как не сме се сетили досега. Е… какво е впечатлението ти?