Елън присви рамене. Всъщност, страхуваше се да каже каквото и да било. Въпреки че в основата си идеята звучеше обещаващо, Елън знаеше, че тайнственият трансферен фактор не функционира добре при животинските системи, които използваха; всъщност функционираше най-добре при хората. Но техническите въпроси не бяха на първо място в мислите й. Питаше се дали би било прекалено явно, ако сега се извини и отиде направо при Морисън.
— Какво ще кажеш, би ли ми донесла полиетиленгликола? — каза Чарлз. — Ще трябва да подготвим апаратурата, за да добием хибридома с Т-лимфоцитите на Мишел. Също, обади се на онези от отделението за животни и им кажи, че искаме нова партида контролни мишки, които ще инжектираме с антиген на гръден тумор. Господи! Защо дните нямат повече от 24 часа!
— Подай картофеното пюре — каза Жан Пол, след като се беше колебал няколко минути дали да наруши тишината, възцарила се около масата на вечеря. Никой не беше проговорил след изявлението му, че патицата, която беше занесъл в гаража, е „по-мъртва от бравата на вратата и неподвижна като дърво“. Накрая апетитът му взе връх над колебанието.
— Разменям картофеното си пюре срещу пържолата ти — каза Чък и тръсна глава, за да отхвърли от челото си един кичур сплъстена коса.
Момчетата размениха чиниите си. Чу се звън на порцелан и сребърни прибори.
Джина Лоренцо, майката на Катрин, внимателно наблюдаваше семейството на дъщеря си. Катрин приличаше на нея. И двете имаха еднакво оформен, изпъкнал в основата нос и широка, чувствена уста. Основната разлика, освен явните двадесет и няколко години във възрастта, беше доста по-значителното тегло на Джина. Тя признаваше, че има десетина килограма в излишък, но те бяха по-скоро около тридесет. Макароните бяха нейна страст, а тя не беше от хората, които се лишават.
Вдигайки купата с „фетучини“, Джина подкани Катрин да добави още в недокоснатата си чиния:
— Имаш нужда от храна.
Катрин се усмихна насила и поклати отрицателно глава.
— Какво има? Не ти ли харесва? — попита Джина.
— Чудесно е — каза Катрин. — Просто не съм много гладна.
— Трябва да ядеш — каза Джина. — Ти също, Чарлз.
Чарлз кимна.
— Донесла съм и пресни каноли за десерт — каза Джина.
— О, страшно! — каза Жан Пол.
Чарлз почтително си взе парченце „фетучини“, но стомахът му се разбунтува. Задържа хапката в устата си, преди да се опита да я преглътне. Цялата действителност на катастрофалните събития от деня се беше стоварила върху него с ураганна сила, след като напусна лабораторията с напрегнатата атмосфера, която беше създал сам. Работата му беше като спасение от чувствата и съжаляваше, когато стана време да вземе Чък и да се върне в къщи. А и поведението на Чък не помогна. Чарлз беше изчакал да излязат от автомобилното задръстване на Бостън, преди да съобщи на сина си, че сестра му е болна от много сериозна разновидност на левкемия. Чък реагира само с едно „О!“, последвано от мълчание. После попита дали има вероятност да се зарази.
През цялото време Чарлз не каза нищо; само стисна по-здраво волана, удивен от невъобразимите дълбини на егоизма на по-големия си син. Чък дори не попита как се чувства Мишел. И сега, докато Чарлз го наблюдаваше как лакомо гълта пържолите си, изпита силното желание да сграбчи и да изхвърли това егоистично хлапе от дома си. Но Чарлз не помръдна. Вместо това, започна механично да дъвче макароните си, смутен от собствените си мисли. Чък беше още недозрял. Поне Жан Пол реагира както трябва. Той плака, а после попита кога Мишел ще се върне в къщи и дали може да отиде да я види. Той беше добро дете.
Чарлз погледна Катрин, която седеше с наведена глава и побутваше с вилицата храната из чинията си, преструвайки се, че яде, за да не обиди майка си. Беше благодарен, че имаше Катрин. Мислеше, че не би могъл да се справи с болестта на Мишел сам. В същото време осъзнаваше колко трудно беше това за Катрин. По тази причина не беше казал нищо за затрудненията в института, а и нямаше намерение да го прави. Тя си имаше достатъчно грижи и без това.
— Вземи си още пържоли, Чарлз — каза Джина и без много да се церемони, сложи в пълната му чиния още една.
Опита се да я спре, но много късно — Джина беше бърза. Погледна настрани и се постара да остане спокоен. Присъствието на Джина му досаждаше дори при най-благоприятни обстоятелства и най-вече за това, че тя никога не беше прикривала неодобрението си от факта, че единствената й дъщеря се омъжи за мъж, тринадесет години по-възрастен от нея, при това с три деца. Чарлз чу друг подозрителен звук и отвори очи, за да види, че купчината „фетучини“ в чинията му също е нараснала.